Girl,Interrupted

Ако искаш да се почувстваш нормален или повече луд отколкото си това е филма.
Не е лесно да си луд, не е лесно и да не знаеш дали си луд или нормален, а най-вече не е лесно да не знаеш какво точно ти има. Малко побъркваща история, но коя история не те побърква особено, ако става въпрос за психиатрия.

From prada to nada

Беше ми препоръчан отдавна и като го изгледах направо съжалявах, че чак сега се хванах да го гледам.
Наистина една сладка романтична история. Вярно всичко беше нагласено, края си беше с целувка, пръстен и прочие, всичко което се очаква и се знае, че ще има, но как да не ти стопли душицата <3

Equilibrium

Меко казано страхотен филм. Често съм си представяла какъв би бил света ако хората бяха лишени от емоции, но това виж не си го бях представяла.
Чудовището на Франкенщайн със сигурност щеше да е доволно, защото се беше изразило нещо подобно, че чувствата ни правят слаби и водят само до проблеми, но този филм доказва точно обратното. Колкото и да си безчувствен чувствата си ги има, а и войната винаги ще е на лице, борбата за живот и самосъхранението.
Ако не сте го гледали този филм по-добре го гледайте. Страхотен е

Вече не мога да си представя какво не съм искала да стана като порасна.

Като малка си спомням, че съм искала да стана русалка, не е професия, но от къде да съм знаела, после не си спомням, но майка ми твърди, че е имало период в живота ми, в който съм искала да стана модел. Малко по-ориентирана съм била към професия. Доколкото си спомням имаше и един период, в който гледах много състезания с кънки на лед, та исках да съм като тях като порасна.
Малко като пораснах и започнах да ставам "разумно" същество, силно казано, но все пак мислещо, много харесвах учителката си от 1-4 клас и исках да съм добра учителка като нея. После се появи географията и исках да е нещо свързано с география. Не след дълго и астронавт ми се прищя или по скоро от онези, които са на земята и ръчкат телескопи.
Разбира се през последната ми година в гимназията когато трябваше да избера с какво да продължа да уча ми минаха какви ли не идеи през главата адвокат, икономист, психолог, актьор, писател... дори не си спомням вече какво ли още не.
Да единственото нещо което със сигурност не исках беше да съм продавачка, но я ме вижте сега точно това съм и се справям добре. Да обаче тия дни ми хрумна отново да се замисля какво искам да съм като голямо, а и с постоянното ръчкане на хората около мен "Няма ли да учиш нещо?" няма как да не се замислиш, та исках отново да съм актриса.
Когато казах на майка си какво е решението ми тя каза само едно "Хм". До колкото си спомням преди обсъждаше с мен нещата, говорехме защо да защо не, а сега само едно малко 'Хм'. И защо реакцията й беше такава ли? "Толкова много мениш желанията си, че вече няма смисъл, пак ще промениш решението си".
И да беше права. Замислих се и наистина всеки месец аз сменям мечтите си за това каква ще бъда като порасна. И в крайна сметка докато се реша за какво ме бива или по-точно какво искам да правя със себе си ще се сбръчкам и ще ми остане само още година живот.
Да обаче какво да направя като не знам с какво искам да се занимавам. Не искам да почна да уча нещо и по средата да се откажа, защото вече не искам да се занимавам с това нещо. А най-малко искам да уча нещо и да давам безбожни пари и на края отново да съм си проста продавачка в магазин. И отгоре на това страшно трудно ми се вижда да влезеш в университет пък каквото ще да казват всички.

Живей ,когато дъх не ти остава. 

Живей, когато искаш да умреш.

Живей,когато шанс не ти се дава 

и тичай без да можеш да се спреш.

Та просто ще живея.

Dedication

"Живота е ехо от радост погълнато от бездната на нещастието.
 Живота е случайния изблик на смях извисяващ се над безкрайната скръб.
 Живота е малко кикотене преди идването на безкрайния ад.
 Живота е търсене на щастие"

Хората са различни. Всеки е странен по свое му въпреки, че ни свързват много сходни неща и този филм ни показва точно това. Две личности, които са странни по своему биват привлечени един от друг благодарение на общата си цел. Разбира се преди да заживеят щастливи и честити до края на живота си се случват доста неща.
Очаквах да не ми хареса филма, но може би точно защото смъкнах много летвата така силно ми хареса, въпреки че имаше своите тъпи моменти. И в крайна сметка и историята на филма и самия филм ти показват, че трябва да изчакаш малко преди да се случат хубавите неща.

Charlie St. Cloud

Страхотно филмче. Нямам думи да го опиша, а може дори и да преувеличавам с всичко, защото може би точно от това се нуждаех. Ако си от чувствителните ще се разплачеш, ако си от смелчаците няма да го направиш, ако си от глупавите няма да ти хареса филма.
Филма е за връзките между хората. За това как хората могат да са заедно въпреки всичко, дори и смъртта.
И не е поредната суха любовна история, малко повече е от това.

Bambi

Ако харесвате прекалено музикалните анимации това е за вас особено първата част. Като цяло тя не ми допадна. Много музика, много песни.... Абе не мерси.
Колкото до втората беше наистина хубава, весела и забавна. Тропчо с неговото фъфлене направо те разтапя, а и любовта на сестрите му към него и неговата към тях... ах, семейство. И Цвете с неговите скункски номера също те кара да се смееш. Вярно като цяло Бамби е много глупава сърничка, но пък беше хубаво и си се посмях от сърце.

Гледах един филм. Не този, а един друг, в който героите гледаха филми по азбучен ред. Стори ми се веселко. Та така и аз реших да направя нещо подобно :) Скуката крепи чуждите идей.


Angus, Thongs And Perfect Snogging

Това е една наистина не чак толкова ужасна история за едно момиче на което така да се каже му се иска живота му да е перфектен. Та на кой 14 годишен не му се иска? Е въпреки провалите и всичко филма разбира се е с щастлив край и колкото и да ненавиждам точно това във филмите ми хареса, защото все пак ти дава някаква, въпреки че е напразна, надежда че за всеки влак си има пътници и че през каквото и да преминеш може би накрая всичко ще се оправи.
Да комедийката си я биваше.

"Край река Пиедра седнах и заплаках. Според една легенда всяко нещо,което падне във водите на тази река - листа, насекоми, птичи пера, - се превръща в камък и се наслагва в коритото й. О, да можех да изтръгна сърцето от гърдите си и да го хвърля на течението! Тогава нямаше да изпитвам ни болка, ни мъка, нямаше да си спомням!
На брега на река Пиедра седнах и заплаках. Зимния студ ме накара да почувствам сълзите по лицето си, които се смесваха с течащата пред мен вода. Тази река се събира някъде с друга река, после с трета, докато всичката вода се влее в морето - далеч от очите и сърцето ми.
Нека сълзите ми бъдат отнесени на далеч, за да не узнае никога моя любим, че съм плакала за него. Нека сълзите ми бъдат отнесени много на далеч и тогава ще забравя река Пиедра...пътя, който изминахме заедно."

В един момент всичко върви добре, мислиш си "по дяволите усмихвам се и то наистина идва от вътре", а в следващия осъзнаваш, че след това страшно много ще те боли, ще е кофти и нищо няма да е наред, поне не и както си го представяш.
За това мразя да се увличам, за това не искам да съм щастлива, да се смея. Не си струва после. И каквото и да ми казват, че трябва да сме емоционални и прочие и докато точно до вчера си го мислех и аз, днес просто ми се иска нищо да не се беше случвало и да не мислех по този начин. Сега нямаше да се чувствам така тъпо и като вечната загубенячка.
И отново не искам да виждам никой, и отново не искам да чувствам, и отново се чувствам страшно тъпа.

"Бих могла. Никога не ще успеем да разберем какво точно означава това. Защото във всеки един момент от живота ни съществува нещо, което би могло да стане, а в крайна сметка не се случва. Съществуват вълшебни мигове, които отлитат, без да ги забележим, и внезапно ръката на съдбата променя живота ни."

И защо по дяволите реших да започна да чета отново тази книга? Имам чувството, че тя е виновна за всичко и е по-лесно да го приема така, по-малко ще боли.

Не позволявайте на хората
да правят опити със сърцето ви.

..., казал самотния война и издъхнал.

Опознаваме себе си
само когато се сблъскваме
с границите на
собствените си възможности.

Паулу Коелю

И накрая се предаваме, тръгваме си, оставаме всичко зад гърба си и продължаваме в друга посока, защото тази пътека е станала прекалено стръмна за възможностите ни. Избираме лесния път, но след време се връщаме на зад и си мислим "защо изоставих всичко това тъкмо бях започнал да градя нещо и се отказах", но после виждаме това, което сме сътворили в момента и съжаляваме по-малко или повече.

Не мога да спра да мисля и само да мисля. Мислите текат все повече и повече и са все по силни и не удържими и се побърквам, защото искам за миг да спра да мисля и да се нося по течението. Наистина де не ми пука. И когато днес по радиото чух реклама за това без което не можем си помислих как се нуждая само от един остров на който да съм сама с нощта, пълната луна, небето отрупано с ярки звезди и лекия бриз на вятъра и шума от водата. Само това искам само за една нощ го искам. Искам няколко часа спокойствие през които да не мисля, а само да се наслаждавам на прелестите и великолепието на вселената.
Изморена съм. Много съм изморена и то психически. Искам блаженото спокойствие на старостта.

Относно прекрасните думи за Тя

Бродеше по златни пътеки. И ходеше по слънчеви лъчи. Понякога мълчеше. Когато беше бесен, на вън се гърмеше. Когато гордо крачеше, път всеки ти правеше. Мисля си, че ти си земята. И светлината. И въздуха. Всичко без което не можем. Без което аз не мога. Ти, далечен блян. Недокосната мечта. Прекрасния сън в дългоочакваната нощ и болката през слънчевия ден. Рицаря в бляскави доспехи, единствения. Неповторимия. Идеалът. Непроменимият образ на Вечността. С коси блестящи като злато, с очи искрящи като диамант....

Не мога да го довърша. Все още няма такъв принц, но предполагам, че ако се появи ще се чувствам така, надявам се да се чувствам така и той да мисли по същия начин.
Лилавата принцеса явно съществува и трябва да е горда, че има принц до себе си. Ако ли пък нея все още я няма която и да е все някога ще е щастлива :)

И тогава не е на добре. Никога не е добре.

Замисляли ли сте се как понякога хората около вас са дразнещи по един или друг начин и как понякога само един е тотално дразнещ, че понякога ви се иска да го шамаросате или нещо подобно? Понякога си мислите колко непоносимо говори и колко е откачен и как не искате да го виждате и дори да дишате един и същи въздух....
Такъв тип дразнители май постоянно се ровят в главите ни, ако ги има?! Не знам обаче по кое време започваш да си мислиш, не е чак толкова зле, не е чак толкова дразнещо, дори може би отношенията се подобряват, за разлика от останалите с него се разхождаш, отиваш понякога на работа, прибираш се с него, защото пътищата ви се пресичат и може би не е чак толкова отвратителен и не си струва да те дразни.
Може би точно разходките и хубавите приказки променят всичко... Може би за това трябва да се обръща повече внимание на малките неща.

Трябва или да намерим пътя
или да го направим.

И... аз имам нужда да излизам. Разнообразието е върхът, да се срещнеш с някой който не си виждал от доста време, да се разходите, да побъбрите, да му кажеш всичко, което ти тежи, да му разкажеш еднообразието си....
Хубав ден беше. Хладен, но хубав.

Гледах това филмче сутринта преди да изляза като за старт на деня. Наистина се оказа много хубав. Хареса ми.
И като цяло всичко е това. Толкова е скучно, че нямам дори сили да пиша, а и няма кой знае за какво.

Сладки и до по-хубави и разнообразни дни.

,,Там" не е по-добре от ,,Тук".
Когато твоето ,,там" стане ,,тук",
ти просто ще откриеш друго ,,там",
което пак ще изглежда по-добре от ,,тук".

За това оставам тук. И когато съседа ми каза, че моята трева е по-зелена от неговата му повярвах.

Не чакай втори шанс...
Действай още сега!!!

... винаги, винаги има нещо което не е така както трябва.

Имам добра работа, имам жилище, семейство, което дори и да се преструва, че не му пука за мен, ги е грижа, известна сума пари за харчене, хора с които да излизам, с които да дрънкам сладко по телефона, колеги с които да се смея до сълзи, домашен любимец, който въпреки страха и ужаса в очите си има и малко любов, имам толкова много неща, които други хора могат да се оплачат като безработните, сираците, аутсайдерите, бездомните, бедните... Имам всичко необходимо да се нарека човек от средната класа с добър живот.
Но погледнах в двора на съседа и неговата трева беше по-зелена...

Как може да съществуват такива дразнители, които не усещат, че дразнят до смърт околните и не усещат, че присъствието им е така не желано като пъпка на лицето на 13 годишен. И как може човек на възраст от 20+ да се държи по зле и от 3-. Направо това същество ме връща в детските години, когато само те дразнят тъпите малки момчета и майка ти казва "правят го защото те харесват и не знаят как да ти го кажат". А тя ти го казва, защото не може да ти каже в очите, че хората не те харесват, но все пак ако не ти допадам ами мълчи си или ми го кажи пряко или напусни, защото аз не мисля да го правя не и тези дни. А това *показва тялото си от глава до пети* си е мое и не държа критика от малоумно същество като теб. Виж ако беше интелигентно същество с поне две гънки, която едната да ти е по рождение, а другата да е от падането по стълбите или многобройните удари нанесени ти от връстници, които не са те понасяли щеше да е добре, но мозъка ти е толкова тъп, че всеки опит на хората да ти влеят акъл дори с ритници по главата са неуспешни, защото сивото ти нещо се изглажда инатливо. И ако поне малко се стараеше да ме избягваш както аз те избягвам може въобще да не се засечем в магазина два на два дори и да вървим един срещу друг.

Ежедневието е ... убийствено. Всичко се повтаря като едно голямо deja vu. Всичко се повтаря отново и отново и ако карам две седмици все първа смяна имам чувството, че наистина съм в някакъв филм с много лош сценарии, защото е толкова скучни и монотонно, че ти иде да треснеш екрана и по-добре да караш без телевизор отколкото да гледаш това.
Отново слушам радио и ми харесват песни, а нали съм много зле и не мога да си ги намеря после, а за мой късмет ги повтарят рядко, а ако ги повторят няма шанс да запомня песента, а ко кажат изпълнителя и името още по-малък шанс. И се побърквам и мразя да слушам радио.
И съм толкова изморена от допълнителните часове на работа и всичките глупости там, че понякога ми се иска да си тръгна ей така. Дето му се вика не мога да дишам вече тая работа, задушава ме.
И така в същия дух мога да се оплаквам страшно много, защото напоследък освен проблеми и глупости на главата ми не се стоварват. То няма да се случат хубави неща я, все пак това съм аз.


Сладки от мен :)

Ако дъгата не отива при Лейзи, Лейзи си я купува ;)
Така де стоях си днес на спирката ядосана, че са ме принудели да сляза и да напазарувам и какво да видят моите очи... ами да оризонки. Обожавам ги. Мога само с поглед да им се наслаждавам и да ме накарат да се чувствам някак по-щастлива и по лека от обикновено.
Стига толкова за щастието и разните му там ала бала... то все пак си е непостоянна величина. Пакетчето свърши и щастието отлетя с него в кофата за боклук.
По-важното е как се чувствам изморена и болна и как не ми се иска да пропускам нито един ден от работа, за да не вземе да ме избутат в дупка, защото явно напоследък това се опитват да направят.
Та как може да те попитам защо не искаш да станеш поничка (примерно), а ти да кажеш"Това е голяма отговорност", а когато аз поискам да стана поничка да се метнеш с главата на пред и да се опиташ да изтръгнеш този мой прекрасен шанс. Майната му на поничката. Но аз съм по добра от теб в това да съм поничка.

И малко музика за успокоение, че ми се иска да тегля една майна на всичко и всички.

Напоследък не мога да спя от ужасяващо страни сънища, които не разбирам, а и не си правя труда да го правя, но страшно много ме изморяват и ме карат да мисля и се побърквам. Просто искам спокойствие.
И така докато вчера пътувах до работа реших да не мисля за това как съм бягала пешачката от непознато място за мен до София и по пътя срещам всякакви откачалки реших да сметна колко време прекарвам в спане за една година и резултатите бяха удивителни(въпреки, че бях объркала страшно много изчисленията, а когато открих истината направо побелях). Направо шокиращи ако питате мен. Вярно на ум не бяха така точни колкото като ги сметнах с калкулатора в къщи, но да речем един човек спи средно по 8 часа на ден(така е прието) и това умножим по 365 и се получава 23360, което като разделим на 24 часа за денонощие получаваме 121 губене на време или иначе казано 4 месеца. Един вид от годината ние живеем само 8 месеца, а през останалото време сме в един вид транс.
Направо е ужасяващо, защото ако го погледнем в един по-голям мащаб като например човек живял 50 години то той спи около 16 години и половина. Представяте ли си да проспите 16 години от живота си? Ужасяващо е?
И така реших, че ако спи човек по един час ще са много по-малко загубите. Като на пример ще губи годишно само 15 дена в сън, за 50 години само 2, което пак си е стряскащо, но приемливо.
* Поне мисля че тези изчисления са по точни от онези на ум.
По дяволите защо се нуждаем от сън? Толкова много време губим в него.
Сладки от мен.

Днеска както винаги отидох полуумряла на работа с мисълта, че живота е скапан, че нищо не си заслужава, че хората само те разочароват и как така все продължава да ми пука при условие, че всъщност не ми пука, че трябва да правя напук на живота.... И така през целия път докато се пекох на бавен огън в ламаринената кутия наречена градски транспорт.
И тъй като бях толкова отегчена от всичко, че ми се идеше да се метна на пътя и да си се пържа съвсем без да се съпротивлявам си спомних колко много добре действа адреналина и напрежението от една евентуална смърт и как това може да те съживи. Все пак нещата които не ни убиват ни правят по-силни. И както се бях изразила веднъж пред една колежка "Обичам да умирам", защото когато умираш почти е страхотно.
И не трябваше и да мина разстоянието от спирката до работа, за да ме съживят напълно. С влизането те хващат, че липсват някакви огромни суми пари. Е ако това не ти подкоси краката и не получиш сърдечен удар, да се съживиш и да спреш да мислиш за глупости то тогава не се сещам какво друго?!
Както и да е всичко се оправи. Жива съм си и съм добре сърдечния удар не беше голям. После обаче целия ден мина в смях и веселба. Толкова весело не ми е било на работа от.... Кифлата би казала 66-та и то няма да е далеч от истината. Вечерта дори чалгата ми беше весела ♪ не мога се запра ♫
Прибирането хич не беше по-зле от всичко останало. Градския дойде без да го чакам много. После излезе ветрец, а какво по-прекрасно от това вятъра да прокарва пръсти през косите ти?! А около спирките и тук-там по прекрасните тротоари от натрошено стъкло проблясваха частици и сякаш ходех по диаманти. Невероятна картина.
А после си писах с Кифлата. Та ми дойде на ум какво щях да правя без нея. Като за начало сигурно нямаше да съм открила все още магазина На тъмно, не че ми е от голяма полза... Нямаше да имам толкова много спомени и снимки. Нямаше да се смея само при мисълта за нея, защото в съзнанието ми е изникнал някой весел спомен, я как обикаляме и се губим в търсене на ку-ку магазин и Мухоморката, или как й провалям опитите да се запознае с "любовта на живота" й.
Да не говорим за модните тенденции имена на марки и разни други модни простотии за които тя ми говор, а аз я гледам като дете гледа сладоледаджия, който му обяснява какво съдържа една фунийка сладолед *по дяволите дай да ям не ми обяснявай, като свърши после ми дрънкай*. Също така и в музикална сфера. Там съм гола вода без нея :) А сега и вманиачването по ноктите. Та в общи линии е все тя. Д'ох, к'во ли щях да правя ако теб те нямаше?!
Сладки от мен :*

Сори че толкова късно се реших да пиша. Имах време, но не и за това.
И така да започна с обещаното. Какво се получи със жълтия лак. Ами едно голямо жълто нищо ама ще покажа :) Как то се вижда и на снимката съм много зле и в самото лакиране. Обожавам да излизам от линиите :)


По-късно излизахме с момичетата на пазар. Тогава си купих един прекрасен син лак и един отвратителен бял, ама пак става. Та на това излизане бях с това----> Разбира се не трябва да обръщате никакво внимание на прекрасните ми излизания отново ;)



Тези дни пък си измайсторих нещо със синия цвят, който наистина силно обожавам :) Това са прекрасните неща по мен. Следващото е избор на майка ми. Избра си цветовете избра си печатите.... работата беше моя й си личи.



Сега идва ред и на готвенето. Ето я и баклавата, която с риск да прозвуча самовлюбена и прочие ще кажа че беше най-вкусната баклава, която съм яла някога в живота си ;) *самата скромност* Готвих и ориз със зеленчуци(гювеч, защото мислих, че в хладилника има нормални зеленчуци, но когато вече познах да пържа разбрах, че не са, а ме мързеше да ходя до магазина за други). Честно казано стана ужасен ориз. Не си струваше и снимането, но като се смесеше със чесново сосче ставаше страшен. И това беше и около готвенето.
Сега около пътуванията. Ония ден докато отивах на работа и в автобуса засякох едно наистина прекрасно и истинско нещо надраскано на стената. Няма как да не се съглася със създателя му. Всъщност от доста време думата LOVE си е заместена със SEX. Нека наричаме нещата с истинските им имена хора. И земята не е кръгла. Събудете се :)
Това беше от мен друг път пак. Сладки ;)

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

Посвещава се на всички, които ще
кажат: "Това не се отнася до мене!"

"Кой си ти?" - попита го Дяволът.
"Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!"
Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипани, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие.
"Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие..."
Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
"Вие мразите онези мъже?", попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.
"О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!"
Дяволът се усмихна:
"Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам."
"Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав юноша. . . Но аз съм готов да сложа главата си."
Дяволът пак се усмихна:
"О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!"
"Слухът си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . ."
"Ти пак ще чуваш!" успокои го Дяволът и му стори път. "Мини!"
Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на дявола го дръпна:
"Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!"
Момъкът се вслуша. Странно - защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря:
"За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!"
Момъкът отчаяно махна ръка:
"Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!"
Дяволът: "Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!"
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надолу. Дяволът му напомни:
"Виж голите им кървави меса!"
"Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . ."
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си!
"Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци. . ."
"Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоено откуп: дай ми сърцето и паметта си!"
Момъкът махна ръка:
"Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!"
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
"Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици."
Юношата погледна зелените иронични очи на дявола.
"Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!"
"Напротив - най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?"
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
"Да бъде! Вземи ги!"
. . .И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
"Кой си ти?" - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
"Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!"

Отпуска ми е почти към своя край. Всъщност утре и това беше, но това не пречи да не изцедя всичката почивка от тези два дена, нали?
Като цяло си починах при бащата ако махнем постоянните мрънкания на мащехата. Брата се появи по едно време ама остава до неделята. Та на него и останалата рода правих от чийс кейка и страшно много им хареса. А аз доволната и горда готвачка. Иначе все още го усъвършенствам с помощта на моя помощник готвач-съветник-НЕпипам-САМОям (брат ми). Вадя, махам, вадя, добавям и днеска пак направих един и ще видя какво ще се окаже сега дали ще е перфектния кейк :)
Друго днес се хванах да направя баклава, ама пък втория баща нещо няма търпение да изчака до утре и вече го нашмули идиота с идиот, ама поне каза че било много вкусно. Та и баклавата по рецепта на братчето. Абе ние с него майстори готвачи да бяхме станали :)
Друго интересно купих си лак един така светло жълт отразителен направо :) Сега се мъча да направя нещо ама ще видим какво ще стане и утре ще има и снимки ако е приятно на гледане и баклавата ще си покажа ако остане ;)
Сладки от мен :*

Последната седмица беше страшно вълнуваща, натоварваща и все пак страшно ми хареса да живея в движение, емоции, компания, напрежение. А когато последния ден излязох от работа и осъзнах, че съм отпуска дори не се нацупих когато тролея ми мина и се наложи да го чакам доста време.
И така всичко весело и забавно само празници и купони. Първо моето рд, после това на Кифлата... и все ядене пиене и килограмите се качваха ли качваха и сега ме е страх да се кача на кантар :) То не, че преди не изпитвах същия ужас де.
И сега на гости на... е не на третата планета защото съм си на нея ама на бащата. Ще ходя да го видя какво си прави и да му измуфтя някоя джунджурия знае ли човек може и телефонче или мп3 да ми вземе. Абе къ да е само да има разнообразие, че ми писна от тази тъпа София и еднообразния ежедневен живот.
И нали Кифлата ме зариби по тия ми ти печати и аз да покажа няколко произведения където съм създала
Не са кой знае какво ама все е нещо :)
И малко кулинария. Днеска направих едно чийзкейкче. Стана страшно вкусно и за разлика от ноктите изглежда и красиво :)
Ами за сега това са творенията ми. След ваканцията при татинцето може да има още :)
Сладки :*

- Представи си, че се хвърляш от тук. Жена ти те напуска, акциите ти се сриват, Бийтълс се разпадат.
- Знаеш, че това вече стана, нали?
- Да, както и да е. Представи си, че заради това искаш да скочиш.
- Добре.
- По пътя надолу, накъде искаш да гледаш.
- Ти си странен тип.
...
- Сериозно, би ли искала да гледаш небето и да нямаш идея кога ще стигнеш края? Или предпочиташ да гледаш надолу, в очакване на момента всичко да стане черно, знаейки че тази секунда е последната ти?

Dakota sky

И те кара да се замислиш, наистина на къде би гледал? Сутринта докато ходех на работа го мислех и стигнах до решението, че не бих скочила :)
Докато преди време исках да се самоубия не съм си мислила, че имам два варианта да гледам на долу или на горе и сега когато разбрах, че дори и за това има избор и дори да решиш да се самоубиеш може да те хване адска депресия направо не ми се самоубива.
И все пак предполагам, че бих гледала към небето. Искам да виждам красивото синьо небе докато летя надолу. Въпреки че много често си представям сутрин когато пресичаме голямото кръстовище как кола се забива в автобуса и предпочитам да виждам как се забива отколкото да го усетя само. Да представяте ли си отивам на работа, а си мисля как ме блъска кола, мило а?
И от този филм "Dakota skye" ми се прииска да прочета книга, ама не тези обичайните, а нещо в стил "Ела в зелената долина" на Робърт Пен Уорън, нещо което да те накара да се замислиш, какво е живота за теб, любовта... защо си тук и какви ги вършиш.
Е, докато се чудя аз какво да правя с живота си ви пожелавам сладки :)

Никога не се разделяй
с усмивката си,
откъде да знаеш
може някой
точно в този момент
да се влюби в нея!

Както винаги мога само да се оплаквам и да мрънкам и то двете на веднъж. Понякога се дразня на себе си като цяло. Но събитията, нещата, думите и прочие ме предизвикват, като късметчето по-горе.
Сега като го гледам ми се иска да го плювна. Що за простотия? За какво ми е някой да се влюби в усмивката ми. Или ще ме вземе намусена, мрънкаща, защото няма цял живот да се преструвам на доволна заради едната му любов. Какво да направя като са останали малко неща на които да се усмихвам. Но заеби има и по-тъпи неща свързани с усмивките. Не, че не съм привърженик, но и вас да ви карат да се усмихвате по близо 9 часа на ден, когато някой недое*ан ви вдигне кръвното и вие няма да сте им фен.
И в този ред на мисли(любов и прочие) как човек да вярва в любовта когато... еми няма любов например. Сещам се за една реклама по телевизора... нещо ставаше въпрос, че любовта била измислена, за да се купуват чорапи или нещо от този сорт. Може би не са далеч от истината. И докато всички роднински лица ми се подиграват, че чакам принца на бял кон, то аз срещам само крастави жаби, които и да целуна... е повярвайте няма да се превърнат в мечтания принц.
Като например пенсионера, които ме кани да пием по нещо. Коя част от "Аз не пия" той не схваща? Днес например ме преследва да ми вземе телефона "Няма да ти досаждам", "а сега какво правиш бе, пенсио?". И все пак старото и изтъркано оправдание "Мама не ми дава да говоря с непознати" свърши работа, въпреки че реши и да се запознаем.
Ех, как ми се иска приказките да бяха истински. После как да не мрънкаш, как да си доволен от живота, като още от малки ни пълнят главите с глупости: принцове, красавици, замъци, съкровища и още нещо.
Хайде, сладки от мен.

Болна съм. От доста време не беше ми се случвало такова нещо. То било неприятно.
Все пак отидох на работа сутринта въпреки, че две не виждах. Направих си ревизиите и си тръгнах.
Представете си колко зле изглеждах, че когато се качих в градския една жена ми отстъпи място да седна. Много мило от нейна страна и наистина й благодаря. Поклон пред милите и добри жени на средната възраст.
От праших половината ден в сън, а другата гледане на филмчета. Гледах най-сетне 8-та миля с Еминем. От доста време се каня ама все не ми е такова настроението. Е, не че сега беше просто се примирих с него и не съжалявам, не беше лошо филмче.
И докато коремчето още ме стяга и мисля утре ако пак е зле да го изкормя, ще лягам да спя отново, защото се чувствам по-зле и от парцал.

Нещо напоследък не се чувствам пълноценна, жива и прочие. Държа се за малки неща като да изляза във вторника на кино(лек намек към кифлата). Поне когато съм сред хора се усмихвам, весело е понякога, или се старая да се държа на ниво.
Абе скучна работа около мен. Най-веселото беше залепянето на стикерите(букви) на огледалото ми. Тъй като буквите не се повтаряха доста импровизирах :)

Вярвай в себе си
и животът ще
бъде твой!

Ето ме осем проклети месеца в тази фирма. Кой би могъл да повярва, не и аз?! Където се вика ако някой преди осем месеца ми беше казал че ще се задържа толкова време в тази фирма щях да му се изсмея в лицето и да го нарека откачалка.
Но ето ме осем месеца по-късно(ако напиша още веднъж осем месеца и аз ще си плесна един през пръстите). И какво? Ами предложение за повишение. Нека ви се представя аз съм отговорник смяна. Така Лейзи стана ънЛейзи, срамота почерних си името.
Дадоха ми ден размисъл, който беше вчера. И както е казал Бернард Шоу "Най-трудно е да се отговори на въпрос, на който отговорът е очевиден." То знаех какъв е отговора "Да искам", но цел ден мислех и размишлявах.
Е, официално от днес, не толкова официално, че всички да знаят, но тези които трябва съм обучаващ се отговорник смяна. Е, не съм очаквала парад или нещо такова. Важното е, че съм крачка на пред.

И докато аз имам какво да кажа, а онази дето ми се пиши приятелка й звъня да й се похвала и ми затваря и два дена не ме търси ми лази страшно по нервите.
Може ли извинявай когато аз имам нужда да кажа нещо нея никаква да я няма, а когато тя има нужда аз трябва да си губя времето в едночасови разговори за нея. Тя, тя, тя все тя. И няма да й звъня и няма да й вдигам. Може ли от два-три месеца да се кани да излезем и все когато на нея й е удобно, а аз може пребита от работа да търча да я виждам и да й правя компания на работа. И да знам, че съм гадна ама си го заслужава.

Спри да живееш за това,
което е зад ъгъла
и започни да се наслаждаваш
на разходката по улицата.
Грант Милър

Докато отивах на работа днес не бих предположила, че деня може и наистина да е прекрасен след това, а дори и по време на самата работа.
Шефчето се върна от отпуската си и след като всички казваха, че ще вика и ще се кара и прочие всъщност той не направи нищо не както трябва. Абе като по старо му си беше.
После на разходка с приемчика ни. Оказа се разпускащо и разнообразно. Не че не съм обикаляла с други по магазините, обаче се оказа, че и тя не обожава да ходи по магазини така, че всичко стана толкова бързо и в същото време не така бавно... абе както си требе си беше :)
А после заваля... И беше красиво и беше като... като през дъждовно време, то няма как по друг начин да се опише. И докато вървях спокойно по улиците, а хората бързаха да се скрият от водата вдишвах дълбоко, радвах се на капките... И беше толкова красиво, и така не исках да свършва. Да остана в този един миг на блаженство и красота и още нещо. После като минах през полянката дърветата ме пазиха от капките, а те така сладко трополяха по листата, като песничка туп, туп, туп...
След това вече бях в къщи и си пуснах

И ми се прииска да съм поне за малко като индианец и да танцувам под дъжда около огън и да се слея с природата за миг, да чувам как диша, как се движи, колко е жива... И нищо да няма значение.

Ти бъди промяната, която искаш да настъпи в света.

Махатма Ганди
(1869-1948)

Когато ти кажат ще получиш 650 лева заплата какво си мислиш? Нима в съзнанието ти не изникват една пачка, която като преброиш и в нея има 650 лева?! Да ама за моята фирма заплата от 650 лева всъщност е пачка с пари, която като преброиш в нея има 550+/- 20-30 лева. И всъщност човек за какво се трепи? А аз останах с идеята, че може би по някаква вероятност ще получа наистина добри пари и ще заживея най-сетне щастлива.
И моля ви се на края на работния ми ден онова тъпо джудже ще ми казва "А кой ще качи безалкохолните". Сори пич ама ако аз ти ги кача, какво ще правиш ти цял ден? Ще си клатиш непредвидимо къстите краченца наляво и надясно и ще се правиш на отговорник, за какъвто в действителност въобще не те бива. Но пък до колкото си спомням на мен ми е забранено и да се качвам на стълбата. Упси ами сега какво ще правим. Сори хора работното ми време е до 14:30, а вече е 14:37, аз съм аут.
И сигурно е грешно да си представяш как убиваш някой, но по дяволите как жадувам за това.

Чудя се защо цял ден се въртиш в мислите ми. Дали съм усещала или просто е някакво съвпадение. Вероятно второто, но ако наистина усещах нещо, защо по дяволите не преместих преспапието подарък от теб за мен по случай имения ми ден. Всъщност това изобщо беше първия ми подарък за имен ден, а сега е на трошен. И не знам защо толкова много ми пука и защо ми се плаче взирайки се в назъбеното останало стъкло в основата.
Дори сега си представям как е паднало, как се е чул звука от счупване и разпръснатите стъкла вода и бели снежинки. Затварям очи и виждам цялата сцена.
Сега съжалявам, че не съм се взирала преди това в него така както сега, че не съм обръщала достатъчно внимание на малката снежна топка.
Но сама съм си виновна, защото страшно много си мислех да отворя прозореца преди да тръгна на работа, но както винаги запленена от музиката загубих представа за времето и не го отворих, а Жоро с неговата непохватност потроши всички спомени.
Знам, че е само една декорация, но си беше моята декорация от теб.

Днес когато излязох сутринта и духна вятър, поех дълбоко въздух и се насладих на аромата на пролет, зелено, свежо и беше все едно не съм в София. Тишината и аромата направо ме изпратиха в друг свят.
И винаги съм обожавала онези пухчета летящи наоколо, от които повечето получават алергична реакция. Е, не ги харесвам, защото някой получава алергия, а защото когато се носят във въздуха приличат на снежинки, а в същото време времето на вън е прекрасно и има лек повей на вятъра и отново си на някое друго място, не скучната сива и мръсна обстановка на града.
А когато валеше тези дни беше така красиво. Винаги съм се чудела, защо хората бягат когато завали... защо бягат когато вече са мокри?! Има ли смисъл да бягаш от нещо така прочистващо, нещо така освежаващо?

Последните няколко излизания се оборудвам много добре с нещица. Купувам си блузки, формички за мъфиниииии, дамска чанта(първата ми е *изчервява се*), пак формички за мъфиниииии.... в общи линии хубави неща :)
Ходихме в "Дивака" и се държахме наистина дивашки. Абе беше си веселяшко. Толкова се смях, че се разплаках.

Около работата всичко иначе си е ок за сега. Да речем, че почти напуснах и когато казах на "големия" шеф реши да почва да ме разубеждава да не го правя. Съгласих се при условие, че спре да ме прави на две стотинки и то пред хората. Е, честито шефче издържа една седмица сега да видим какво ще се случи другата.
Иначе като цяло сякаш всичко малко по-малко започна да се нарежда. Остана само заплатата да почва да се покачва и да излизам по-често с хора въпреки умората :)

Хахаха да бе...
Кога се мина една година и аз не разбрах. Случиха се толкова много неща и в същото време толкова малко.
Тия дни се сетих за това местенце, а няколко дена по-късно ми припомниха колко хубаво беше да драскаш, да псуваш, да ти е приятно да напишеш нещо и да си излееш душата.
Работя като изтривалка на подметки в магазин за хранителни стоки (то и за друго акъл нямам). Но като се замислиш и с малкото ти останало съзнание и акъл да нямаш не е необходимо да те правят на боклук и то за 450 лева. И тъкмо когато реших, че ще напускам, а с мен още няколко "боклука", решиха, че трябва да направят тези 450 на 650 и сега въпроса е дали си струва за 200 лева от горе да си останеш боклук.
Направих съпоставка с една примерна работа където евентуално може би щяха да ме наемат:

Сегашна работа
8:30ч. работа
30 мин. почивка
1 почивен ден
450/650 заплата
скъсваш си задника от работа

Бъдеща работа
от 10 до 19
90 мин. почивка
2 почивни дни
450+% заплата
обслужваща в детски магазин

Да дилемата беше голяма. Е от онази работа нещо не ми се обадиха, но имам може би още една опция:

Бъдеща работа
от 10 до 23
почивка всяка възможна минута
2 дена работя 2 почивам
500+% заплата с евентуално повишение на парите със стажа(може би)
работа като готвач(примерно)

И пак размисли. А така искам да напусна сегашната работа.
А защо искам да напусна, защото всичко е прекрасно и сияе в розови отенъци. Всички се обичаме и си помагаме и няма никой да ти каже нещо на въпреки, да ти се скара и да те направи на две стотинки пред клиентите. И това сега го сложете в едни огромни кавички. Да страшно много мразя сегашната си работа.