"Край река Пиедра седнах и заплаках. Според една легенда всяко нещо,което падне във водите на тази река - листа, насекоми, птичи пера, - се превръща в камък и се наслагва в коритото й. О, да можех да изтръгна сърцето от гърдите си и да го хвърля на течението! Тогава нямаше да изпитвам ни болка, ни мъка, нямаше да си спомням!
На брега на река Пиедра седнах и заплаках. Зимния студ ме накара да почувствам сълзите по лицето си, които се смесваха с течащата пред мен вода. Тази река се събира някъде с друга река, после с трета, докато всичката вода се влее в морето - далеч от очите и сърцето ми.
Нека сълзите ми бъдат отнесени на далеч, за да не узнае никога моя любим, че съм плакала за него. Нека сълзите ми бъдат отнесени много на далеч и тогава ще забравя река Пиедра...пътя, който изминахме заедно."
В един момент всичко върви добре, мислиш си "по дяволите усмихвам се и то наистина идва от вътре", а в следващия осъзнаваш, че след това страшно много ще те боли, ще е кофти и нищо няма да е наред, поне не и както си го представяш.
За това мразя да се увличам, за това не искам да съм щастлива, да се смея. Не си струва после. И каквото и да ми казват, че трябва да сме емоционални и прочие и докато точно до вчера си го мислех и аз, днес просто ми се иска нищо да не се беше случвало и да не мислех по този начин. Сега нямаше да се чувствам така тъпо и като вечната загубенячка.
И отново не искам да виждам никой, и отново не искам да чувствам, и отново се чувствам страшно тъпа.
"Бих могла. Никога не ще успеем да разберем какво точно означава това. Защото във всеки един момент от живота ни съществува нещо, което би могло да стане, а в крайна сметка не се случва. Съществуват вълшебни мигове, които отлитат, без да ги забележим, и внезапно ръката на съдбата променя живота ни."
И защо по дяволите реших да започна да чета отново тази книга? Имам чувството, че тя е виновна за всичко и е по-лесно да го приема така, по-малко ще боли.
да правят опити със сърцето ви.
0 споделени мисли:
Публикуване на коментар