Един малко по-мрачен ден...

... отколкото изглежда.
Вярно не вали, но за мен сякаш е така, колко жалко за дъжда толкова много го харесвам. Вятър няма, а аз има чувството, че скоро ще се скърши някой клон.

Спомням си, че в детството често се будех нощем и в мрака си мислех, че вече съм умрял.

колко на място дойде. Не знаех, че днес ще се събудя с кофти настроение. Просто явно не обръщам достатъчно внимание на себе си. Толкова съм уморена, че спрях да сънувам (смисъл не помня сънищата си). Те са голяма част от мен. Припомнят ми неща, ужасяват ме, карат ме да се усмихвам.
Нощем преди да заспя обичах да мечтая. Сега когато легна заспивам почти веднага и мечтите вече ги няма. За разлика от брат ми, който е станал добър аз съм станала отвратителна.
Както биха казали в някой изтъркан американски филм - "Изгубих себе си", "О, къде отидоха принципите ми". Подяволите нямам такива, но поне себе си изгубих. Колко драматично само. Отново се оплаквам, отново не е нищо ново под слънцето.
Просто не мога да съм постоянно усмихната или ядосана, трябва и да страдам. А от кога не съм плакала(като изключим сълзите от болките в краката, сълзите сами изскочиха, а може въобще да не е било от болките...).

Късмет

Опасно е да подценяваш човек,
който се надценява!

Пожелавам ви къде къде по-слънчев ден от моя.

П.С. Душата от Онлайн дневника на една луда е права за картинките.