Опознаваме себе си
само когато се сблъскваме
с границите на
собствените си възможности.

Паулу Коелю

И накрая се предаваме, тръгваме си, оставаме всичко зад гърба си и продължаваме в друга посока, защото тази пътека е станала прекалено стръмна за възможностите ни. Избираме лесния път, но след време се връщаме на зад и си мислим "защо изоставих всичко това тъкмо бях започнал да градя нещо и се отказах", но после виждаме това, което сме сътворили в момента и съжаляваме по-малко или повече.

Не мога да спра да мисля и само да мисля. Мислите текат все повече и повече и са все по силни и не удържими и се побърквам, защото искам за миг да спра да мисля и да се нося по течението. Наистина де не ми пука. И когато днес по радиото чух реклама за това без което не можем си помислих как се нуждая само от един остров на който да съм сама с нощта, пълната луна, небето отрупано с ярки звезди и лекия бриз на вятъра и шума от водата. Само това искам само за една нощ го искам. Искам няколко часа спокойствие през които да не мисля, а само да се наслаждавам на прелестите и великолепието на вселената.
Изморена съм. Много съм изморена и то психически. Искам блаженото спокойствие на старостта.

Относно прекрасните думи за Тя

Бродеше по златни пътеки. И ходеше по слънчеви лъчи. Понякога мълчеше. Когато беше бесен, на вън се гърмеше. Когато гордо крачеше, път всеки ти правеше. Мисля си, че ти си земята. И светлината. И въздуха. Всичко без което не можем. Без което аз не мога. Ти, далечен блян. Недокосната мечта. Прекрасния сън в дългоочакваната нощ и болката през слънчевия ден. Рицаря в бляскави доспехи, единствения. Неповторимия. Идеалът. Непроменимият образ на Вечността. С коси блестящи като злато, с очи искрящи като диамант....

Не мога да го довърша. Все още няма такъв принц, но предполагам, че ако се появи ще се чувствам така, надявам се да се чувствам така и той да мисли по същия начин.
Лилавата принцеса явно съществува и трябва да е горда, че има принц до себе си. Ако ли пък нея все още я няма която и да е все някога ще е щастлива :)

И тогава не е на добре. Никога не е добре.

Замисляли ли сте се как понякога хората около вас са дразнещи по един или друг начин и как понякога само един е тотално дразнещ, че понякога ви се иска да го шамаросате или нещо подобно? Понякога си мислите колко непоносимо говори и колко е откачен и как не искате да го виждате и дори да дишате един и същи въздух....
Такъв тип дразнители май постоянно се ровят в главите ни, ако ги има?! Не знам обаче по кое време започваш да си мислиш, не е чак толкова зле, не е чак толкова дразнещо, дори може би отношенията се подобряват, за разлика от останалите с него се разхождаш, отиваш понякога на работа, прибираш се с него, защото пътищата ви се пресичат и може би не е чак толкова отвратителен и не си струва да те дразни.
Може би точно разходките и хубавите приказки променят всичко... Може би за това трябва да се обръща повече внимание на малките неща.

Трябва или да намерим пътя
или да го направим.