събота, 27 август 2011 г.

И... събуди се

Напоследък не мога да спя от ужасяващо страни сънища, които не разбирам, а и не си правя труда да го правя, но страшно много ме изморяват и ме карат да мисля и се побърквам. Просто искам спокойствие.
И така докато вчера пътувах до работа реших да не мисля за това как съм бягала пешачката от непознато място за мен до София и по пътя срещам всякакви откачалки реших да сметна колко време прекарвам в спане за една година и резултатите бяха удивителни(въпреки, че бях объркала страшно много изчисленията, а когато открих истината направо побелях). Направо шокиращи ако питате мен. Вярно на ум не бяха така точни колкото като ги сметнах с калкулатора в къщи, но да речем един човек спи средно по 8 часа на ден(така е прието) и това умножим по 365 и се получава 23360, което като разделим на 24 часа за денонощие получаваме 121 губене на време или иначе казано 4 месеца. Един вид от годината ние живеем само 8 месеца, а през останалото време сме в един вид транс.
Направо е ужасяващо, защото ако го погледнем в един по-голям мащаб като например човек живял 50 години то той спи около 16 години и половина. Представяте ли си да проспите 16 години от живота си? Ужасяващо е?
И така реших, че ако спи човек по един час ще са много по-малко загубите. Като на пример ще губи годишно само 15 дена в сън, за 50 години само 2, което пак си е стряскащо, но приемливо.
* Поне мисля че тези изчисления са по точни от онези на ум.
По дяволите защо се нуждаем от сън? Толкова много време губим в него.
Сладки от мен.

петък, 26 август 2011 г.

И... ако тебе те нямаше

Днеска както винаги отидох полуумряла на работа с мисълта, че живота е скапан, че нищо не си заслужава, че хората само те разочароват и как така все продължава да ми пука при условие, че всъщност не ми пука, че трябва да правя напук на живота.... И така през целия път докато се пекох на бавен огън в ламаринената кутия наречена градски транспорт.
И тъй като бях толкова отегчена от всичко, че ми се идеше да се метна на пътя и да си се пържа съвсем без да се съпротивлявам си спомних колко много добре действа адреналина и напрежението от една евентуална смърт и как това може да те съживи. Все пак нещата които не ни убиват ни правят по-силни. И както се бях изразила веднъж пред една колежка "Обичам да умирам", защото когато умираш почти е страхотно.
И не трябваше и да мина разстоянието от спирката до работа, за да ме съживят напълно. С влизането те хващат, че липсват някакви огромни суми пари. Е ако това не ти подкоси краката и не получиш сърдечен удар, да се съживиш и да спреш да мислиш за глупости то тогава не се сещам какво друго?!
Както и да е всичко се оправи. Жива съм си и съм добре сърдечния удар не беше голям. После обаче целия ден мина в смях и веселба. Толкова весело не ми е било на работа от.... Кифлата би казала 66-та и то няма да е далеч от истината. Вечерта дори чалгата ми беше весела
не мога се запра
Прибирането хич не беше по-зле от всичко останало. Градския дойде без да го чакам много. После излезе ветрец, а какво по-прекрасно от това вятъра да прокарва пръсти през косите ти?! А около спирките и тук-там по прекрасните тротоари от натрошено стъкло проблясваха частици и сякаш ходех по диаманти. Невероятна картина.
А после си писах с Кифлата. Та ми дойде на ум какво щях да правя без нея. Като за начало сигурно нямаше да съм открила все още магазина На тъмно, не че ми е от голяма полза... Нямаше да имам толкова много спомени и снимки. Нямаше да се смея само при мисълта за нея, защото в съзнанието ми е изникнал някой весел спомен, я как обикаляме и се губим в търсене на ку-ку магазин и Мухоморката, или как й провалям опитите да се запознае с "любовта на живота" й.
Да не говорим за модните тенденции имена на марки и разни други модни простотии за които тя ми говор, а аз я гледам като дете гледа сладоледаджия, който му обяснява какво съдържа една фунийка сладолед *по дяволите дай да ям не ми обяснявай, като свърши после ми дрънкай*. Също така и в музикална сфера. Там съм гола вода без нея :) А сега и вманиачването по ноктите. Та в общи линии е все тя. Д'ох, к'во ли щях да правя ако теб те нямаше?!
Сладки от мен :*

събота, 20 август 2011 г.

И... нека наричаме нещата с истинските им имена

Сори че толкова късно се реших да пиша. Имах време, но не и за това.
И така да започна с обещаното. Какво се получи със жълтия лак. Ами едно голямо жълто нищо ама ще покажа :) Как то се вижда и на снимката съм много зле и в самото лакиране. Обожавам да излизам от линиите :)


По-късно излизахме с момичетата на пазар. Тогава си купих един прекрасен син лак и един отвратителен бял, ама пак става. Та на това излизане бях с това----> Разбира се не трябва да обръщате никакво внимание на прекрасните ми излизания отново ;)



Тези дни пък си измайсторих нещо със синия цвят, който наистина силно обожавам :) Това са прекрасните неща по мен. Следващото е избор на майка ми. Избра си цветовете избра си печатите.... работата беше моя й си личи.



Сега идва ред и на готвенето. Ето я и баклавата, която с риск да прозвуча самовлюбена и прочие ще кажа че беше най-вкусната баклава, която съм яла някога в живота си ;) *самата скромност* Готвих и ориз със зеленчуци(гювеч, защото мислих, че в хладилника има нормални зеленчуци, но когато вече познах да пържа разбрах, че не са, а ме мързеше да ходя до магазина за други). Честно казано стана ужасен ориз. Не си струваше и снимането, но като се смесеше със чесново сосче ставаше страшен. И това беше и около готвенето.
Сега около пътуванията. Ония ден докато отивах на работа и в автобуса засякох едно наистина прекрасно и истинско нещо надраскано на стената. Няма как да не се съглася със създателя му. Всъщност от доста време думата LOVE си е заместена със SEX. Нека наричаме нещата с истинските им имена хора. И земята не е кръгла. Събудете се :)
Това беше от мен друг път пак. Сладки ;)

вторник, 16 август 2011 г.

И... една приказка

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

Посвещава се на всички, които ще
кажат: "Това не се отнася до мене!"

"Кой си ти?" - попита го Дяволът.
"Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!"
Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипани, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие.
"Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие..."
Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
"Вие мразите онези мъже?", попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.
"О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!"
Дяволът се усмихна:
"Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам."
"Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав юноша. . . Но аз съм готов да сложа главата си."
Дяволът пак се усмихна:
"О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!"
"Слухът си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . ."
"Ти пак ще чуваш!" успокои го Дяволът и му стори път. "Мини!"
Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на дявола го дръпна:
"Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!"
Момъкът се вслуша. Странно - защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря:
"За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!"
Момъкът отчаяно махна ръка:
"Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!"
Дяволът: "Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!"
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надолу. Дяволът му напомни:
"Виж голите им кървави меса!"
"Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . ."
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си!
"Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци. . ."
"Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоено откуп: дай ми сърцето и паметта си!"
Момъкът махна ръка:
"Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!"
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
"Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици."
Юношата погледна зелените иронични очи на дявола.
"Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!"
"Напротив - най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?"
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
"Да бъде! Вземи ги!"
. . .И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
"Кой си ти?" - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
"Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!"

четвъртък, 11 август 2011 г.

И... се завърнах

Отпуска ми е почти към своя край. Всъщност утре и това беше, но това не пречи да не изцедя всичката почивка от тези два дена, нали?
Като цяло си починах при бащата ако махнем постоянните мрънкания на мащехата. Брата се появи по едно време ама остава до неделята. Та на него и останалата рода правих от чийс кейка и страшно много им хареса. А аз доволната и горда готвачка. Иначе все още го усъвършенствам с помощта на моя помощник готвач-съветник-НЕпипам-САМОям (брат ми). Вадя, махам, вадя, добавям и днеска пак направих един и ще видя какво ще се окаже сега дали ще е перфектния кейк :)
Друго днес се хванах да направя баклава, ама пък втория баща нещо няма търпение да изчака до утре и вече го нашмули идиота с идиот, ама поне каза че било много вкусно. Та и баклавата по рецепта на братчето. Абе ние с него майстори готвачи да бяхме станали :)
Друго интересно купих си лак един така светло жълт отразителен направо :) Сега се мъча да направя нещо ама ще видим какво ще стане и утре ще има и снимки ако е приятно на гледане и баклавата ще си покажа ако остане ;)
Сладки от мен :*

четвъртък, 4 август 2011 г.

И... най-сетне отпуска

Последната седмица беше страшно вълнуваща, натоварваща и все пак страшно ми хареса да живея в движение, емоции, компания, напрежение. А когато последния ден излязох от работа и осъзнах, че съм отпуска дори не се нацупих когато тролея ми мина и се наложи да го чакам доста време.
И така всичко весело и забавно само празници и купони. Първо моето рд, после това на Кифлата... и все ядене пиене и килограмите се качваха ли качваха и сега ме е страх да се кача на кантар :) То не, че преди не изпитвах същия ужас де.
И сега на гости на... е не на третата планета защото съм си на нея ама на бащата. Ще ходя да го видя какво си прави и да му измуфтя някоя джунджурия знае ли човек може и телефонче или мп3 да ми вземе. Абе къ да е само да има разнообразие, че ми писна от тази тъпа София и еднообразния ежедневен живот.
И нали Кифлата ме зариби по тия ми ти печати и аз да покажа няколко произведения където съм създала
Не са кой знае какво ама все е нещо :)
И малко кулинария. Днеска направих едно чийзкейкче. Стана страшно вкусно и за разлика от ноктите изглежда и красиво :)
Ами за сега това са творенията ми. След ваканцията при татинцето може да има още :)
Сладки :*

Blogger templates

Shelfari: Book reviews on your book blog

Blogger news