И... мизерия

Никога не се разделяй
с усмивката си,
откъде да знаеш
може някой
точно в този момент
да се влюби в нея!

Както винаги мога само да се оплаквам и да мрънкам и то двете на веднъж. Понякога се дразня на себе си като цяло. Но събитията, нещата, думите и прочие ме предизвикват, като късметчето по-горе.
Сега като го гледам ми се иска да го плювна. Що за простотия? За какво ми е някой да се влюби в усмивката ми. Или ще ме вземе намусена, мрънкаща, защото няма цял живот да се преструвам на доволна заради едната му любов. Какво да направя като са останали малко неща на които да се усмихвам. Но заеби има и по-тъпи неща свързани с усмивките. Не, че не съм привърженик, но и вас да ви карат да се усмихвате по близо 9 часа на ден, когато някой недое*ан ви вдигне кръвното и вие няма да сте им фен.
И в този ред на мисли(любов и прочие) как човек да вярва в любовта когато... еми няма любов например. Сещам се за една реклама по телевизора... нещо ставаше въпрос, че любовта била измислена, за да се купуват чорапи или нещо от този сорт. Може би не са далеч от истината. И докато всички роднински лица ми се подиграват, че чакам принца на бял кон, то аз срещам само крастави жаби, които и да целуна... е повярвайте няма да се превърнат в мечтания принц.
Като например пенсионера, които ме кани да пием по нещо. Коя част от "Аз не пия" той не схваща? Днес например ме преследва да ми вземе телефона "Няма да ти досаждам", "а сега какво правиш бе, пенсио?". И все пак старото и изтъркано оправдание "Мама не ми дава да говоря с непознати" свърши работа, въпреки че реши и да се запознаем.
Ех, как ми се иска приказките да бяха истински. После как да не мрънкаш, как да си доволен от живота, като още от малки ни пълнят главите с глупости: принцове, красавици, замъци, съкровища и още нещо.
Хайде, сладки от мен.