Ето ме осем проклети месеца в тази фирма. Кой би могъл да повярва, не и аз?! Където се вика ако някой преди осем месеца ми беше казал че ще се задържа толкова време в тази фирма щях да му се изсмея в лицето и да го нарека откачалка.
Но ето ме осем месеца по-късно(ако напиша още веднъж осем месеца и аз ще си плесна един през пръстите). И какво? Ами предложение за повишение. Нека ви се представя аз съм отговорник смяна. Така Лейзи стана ънЛейзи, срамота почерних си името.
Дадоха ми ден размисъл, който беше вчера. И както е казал Бернард Шоу "Най-трудно е да се отговори на въпрос, на който отговорът е очевиден." То знаех какъв е отговора "Да искам", но цел ден мислех и размишлявах.
Е, официално от днес, не толкова официално, че всички да знаят, но тези които трябва съм обучаващ се отговорник смяна. Е, не съм очаквала парад или нещо такова. Важното е, че съм крачка на пред.

И докато аз имам какво да кажа, а онази дето ми се пиши приятелка й звъня да й се похвала и ми затваря и два дена не ме търси ми лази страшно по нервите.
Може ли извинявай когато аз имам нужда да кажа нещо нея никаква да я няма, а когато тя има нужда аз трябва да си губя времето в едночасови разговори за нея. Тя, тя, тя все тя. И няма да й звъня и няма да й вдигам. Може ли от два-три месеца да се кани да излезем и все когато на нея й е удобно, а аз може пребита от работа да търча да я виждам и да й правя компания на работа. И да знам, че съм гадна ама си го заслужава.

Спри да живееш за това,
което е зад ъгъла
и започни да се наслаждаваш
на разходката по улицата.
Грант Милър

Докато отивах на работа днес не бих предположила, че деня може и наистина да е прекрасен след това, а дори и по време на самата работа.
Шефчето се върна от отпуската си и след като всички казваха, че ще вика и ще се кара и прочие всъщност той не направи нищо не както трябва. Абе като по старо му си беше.
После на разходка с приемчика ни. Оказа се разпускащо и разнообразно. Не че не съм обикаляла с други по магазините, обаче се оказа, че и тя не обожава да ходи по магазини така, че всичко стана толкова бързо и в същото време не така бавно... абе както си требе си беше :)
А после заваля... И беше красиво и беше като... като през дъждовно време, то няма как по друг начин да се опише. И докато вървях спокойно по улиците, а хората бързаха да се скрият от водата вдишвах дълбоко, радвах се на капките... И беше толкова красиво, и така не исках да свършва. Да остана в този един миг на блаженство и красота и още нещо. После като минах през полянката дърветата ме пазиха от капките, а те така сладко трополяха по листата, като песничка туп, туп, туп...
След това вече бях в къщи и си пуснах

И ми се прииска да съм поне за малко като индианец и да танцувам под дъжда около огън и да се слея с природата за миг, да чувам как диша, как се движи, колко е жива... И нищо да няма значение.