сряда, 30 септември 2009 г.

1:1 човека с/у ръждясалата тръба

Една тръба се спука в шибания стар блок. Успя да вдигне всички в хода в два часа през ноща. Как само хората се повлияват от най-малкото нещо. Жалко беше, че прекъснаха безценият ми сън, когато точно се нуждаех от него най-много.
Да не говорим колко шум вдигнаха. Поне с алкохоличката се посмяхме на простотии. Въпреки, че когато започнах да се онасям вече трябваше да ставам и в буквалния смисъл да се напъвам.
Разбира се бях много ядосана и на проклетата държавна работа за това, че човек, за да почне работа му трбват най-малко 50 лв. за шибани свидетелства и разни там медицински простотии. Алкохоличката обаче реши, че трябва да отвърне на яроста ми с ярост и с думи трясна главата ми в стена(жалко, че беше само на думи).
Поне след обяда се срещнах с Кифлата. Посмях се от сърце, малко ме възбуди, което беше грубо от нейна страна щом не ми пусна ;)
Пихме по бира(аз две глъдки, а тя останалото та леко я отнесе).
Сега пускам на алкохоличката музика, за да се умиротовори малко, че бяс ме хваща от нея. Нещо глисти има в газа, че започна да премества мебели и то в дванадесет вечерта. Луда работа.
Аз ще отпрашвам, че утре още едно голямо пътуване ме очаква.

П.П.: Сори за грешките, които съм допуснала много ми се спи :)

неделя, 27 септември 2009 г.

И кой е прецакания?

Да му се и невидяло. Точно когато си решил, че вече имаш собствена стая и легло на което да спиш то се появява някой и ти отнема всичко включително и личното пространство. Омръзна ми да спя на неудобните дивани и да се гърча. Омръзна ми в стаята да се разхождат хора, които не искам да са там. Писна ми да се съобразявам с хората навлезли в моята територия. Или ще ми плащате вредни или се махайте от тук.
Човек не може да прави неща, които харесва само защото до него се е тръснал някой. Сега дори и да искам случайно стаята ми да е подредена ще е трудно, защото по земята има дрехи(не мой). Дано поне всичко се задвижи бързо и натрапника да се изнесе, за да мога да правя свободно нещата, които обичам, да слушам моята музика, да гледам моите анимета, да си правя каквото си искам.
Сега ще има караници, викове, крясъци и рев. Загубени неща, хаос и безредие. Не, че не ги харесвам, но не съм им върл фен.
В момента дочувам "Ами ще и вземам ключовете" и защо моите? Не обичам да ми пипат нещата. Нанесе се в стаята, легна на леглото ми, постла дрехи на земята ми, сега ще ми вземе и ключовете. Защо направо не ме хвърлят през балконския прозорец, че да си заживеят щастливо заедно.

събота, 26 септември 2009 г.

"Спирам с тях от сега"

Разбирам, когато хората предпочитат някой друг пред мен или пред които и да е. Дори нямам претенции. Аз съм отвратителна, глупава, скучан и не струвам, но когато майка ти те предпочита пред алкохола си е направо обидно, болезнено. Би трябвало да съм свикнала, но не съм.
Иска ми се понякога законите на Крум да са все още в сила(ако не се лъжа там май имаше нещо за пияниците). Не че искам да съдя майка си, но нейното е вече прекалено.
"От понеделник спирам" - запазената й марка. Запазената марка на всеки пристрастен към нещо. И аз от понеделник съм на диета.
Какво я съдя като този прочут понеделник на прекратяване на някой вреден навик не настъпва. Да му се и невидяло на това кукуво лято и на тези празни приказки където хората ръсят за щяло и нещяло.
Спирам с обещанията, но не от понеделник. Спирам с тях от сега. Вече не обещавам нищо, за да не се съдя сама себе си. Така ще мога да съдя майка си без да се чувствам виновна. И ако от понеделник не спре с пиенето поне ще мога доволно да й натрия носа.

петък, 25 септември 2009 г.

Случвало ли ти се е...


Случвало ли ти се е някога по време на твоето цялостно съществуване, да се вкопчиш в нещо и да не искаш да го пуснеш? И не само това, а да не му позволяваш да се променя, защото го харесваш такова каквото е. Ти не искаш и една прашинка да падне върху него, за да не повлияе на сегашния му начин на съществуване. Криеш го в ръцете, а част от него в душата, сърцето, но не и в мозъка – съзнанието ти, защото той е зает да мисли къде би могло всичко да е защитено от тази необходима промяна. Да, тя е необходима. От нея не може да се избяга и ти го осъзнаваш.


В един момент разбираш, че прашинката е преминала през защитите ти и е докоснала твоето безценно нещо. Тогава всичко сякаш се задвижва със скорост по-голяма, по-бърза и от тази и на светлината, защото всичко се размазва. И точно в този един момент ръцете ти са принудени да отслабят хватката си и ти изпускаш това което си държал и си пазил толкова много.


Изпускаш го нарочно, защото знаеш, че тази прашинка го е променила корено. Не искаш в ръцете ти да има еволюирало негово съществуване. За това разтваряш широко ръце и то отлита. Кръжи около теб, но вече не е твое, то е променено, различно. Знаеш, че в душата си го пазиш, но не след дълго разбираш, че от това боли. Отново го пускаш. Така или иначе ще разбере, че душата е безплътна и само щеше да си излезе от там. Усмихваш се, защото знаеш, че има частица от него и в сърцето ти. Да, то е там, а сърцето е плътно и здраво.


И докато кръжи около теб ти виждаш как се променя. И тогава сърцето ти се напуква, защото си допуснала и в него онази прашинка и вече мястото там е малко за съществото.


Тогава се сещаш за съзнанието си, но там ти не го допусна, за да можеш да мислиш как да го задържиш. Откриваш, че не си успял да измислиш нищо освен смъртта. Но за нея вече е късно, защото то се промени и сега кръжи около теб.


И така докато мислиш за всичко това се събуждаш и разбираш, че и върху теб има прашинки. Никой не те е пазил. Но болката, която изпитваш в този момент не е от това, че никой не те е задържал, за да не се промениш. Болката идва от това, че ти си се променила преди съществото, което се намираше между дланите ти. Ти първа претърпя промяна, а не искаше. Искаше ти се ти и съществото винаги да сте едни и същи. Разбра че е невъзможно.


Невъзможно е, защото часовника тиктака, времето лети и хората, животните и растенията се променят постоянно. Тогава си мислиш „следващия път ще убия времето и ще спра всички часовници”. И въпреки това ти знаеш, че това няма да помогне. Знаеш, че няма да има следващ път, защото вече си различна, защото всичко вече се е променило и на теб започва да не ти пука за кръжащото същество, което обичаш толкова много. И колкото и да ти се иска да сте същите, и колкото и да те боли от това, че не сте същите ти приемаш всичко и стоиш от страни наблюдавайки постоянно променящия се живот. Опитваш се да не страдаш, усмихваш се и тогава решаваш, че въпреки болката и промяната твоите чувства не биха могли да се променят.

четвъртък, 24 септември 2009 г.

Вдъхновена от Кифлата

Днес просто си пътувах из трамвая и се загледах, не че преди не съм го правила, но този път си помислих "светът е отвратителен". Кой е този който ни е сложил тук. И не, не ми казвайте Бог. Той не струва. Не си заслужава произнасянето на тази дума, защото ако беше толкова все виж както твърдят всички негови поклонници то тогава защо има толкова войни, и то за простотии, защо има толкова страдащи, луди, болни? Къде му е силата на този ваш Бог?
Не искам да съм садист или богохулник, но ако се замислиш реално какво си получил от живота? Да точно това, което САМ си направил. С двете си ръце, ако случайно те не липсват. Всичко си постигнал сам или с помощта на някой близък или просто на човек на когото му пука поне малко за теб. И ти по най наглия начин се възползваш от него. Но какво ти пука? Ти си добре нали?
Тъй като на мен ми липсват точно такива хора плюя в лицето на всички които са успели с помощта на някой и стискам ръцете на всички справили се сами в този така наречен наш живот, който трябва да споделяме с хора, които не харесваме или съвсем не ни пука за тях, но те просто се намесват в живота, а ти нямаш сили просто да ги изпъдиш и да им кажеш "майната ти, аз мога и без теб". Всички тези плевели, които ви карат да се чувстваме ужасно, които ни подтискат и ни дърпат на долу.
И тъй като и аз съм един такъв плевел не ми пука особено много за останалите, но поне като съвестен човек се опитвам да се вслушам в думите на хората около мен. Ако мога позволявам на някой друг плевел да изсмучи от моята жизнена сила и не ми пука особено много, защото знам, че аз съм позволила.
Просто исках да благодаря на Кифлата, че ми позволява да възвърна жизнеността си и да кажа на живота "майната ти", както и на още много хора на този свят, защото те не си заслужават.

понеделник, 21 септември 2009 г.

Приятно ми е Lazy :)

Blogger templates

Shelfari: Book reviews on your book blog

Blogger news