Казах си "Няма да пиша в блога докато не се случи нещо, което да си заслужава, да е хубаво, да не ми е скапало настроението, да не ме кара да се чувствам зле." Да но това, че пиша сега въобще не означава, че се е случило нещо хубаво. Просто няма какво да правя и се побърквам и както казва майка ми "Напоследък нещо само лоши неща ни се случват". И е така. Само проблеми, неприятности и гадни неща. Уникално е просто. И не знам защо но имам чувството, че в дъното на всички тези кофти неща стоя аз. Така де. Реално погледнато всичко започна от това, че оставих шибаната врата отключена. Кражбата, работата на майка, проваления бизнес на брат ми(е това си беше ясно, но знае ли човек в други обстоятелства можеше и да успее), микровълновата се скапа, и отново проблем с вратата и то пак аз, защото когато се развали аз отварях. Да ли някой не ме е прокълнал? Забавно е просто. Нямам думи.
Явно още преди време (по-точно 20 години) не е трябвало въобще да се появявам.
Чувствам се като демоните във филмите. Дявола ги защитава да не умрат, защото все пак те са ключа към унищожаването на света или както е в моя случай унищожаване на покъщнината, а защо не и да не съсипя семейството ми. После ще се развилнея и из града. Бягай народе щом ме съзреш.
Въобще не съм добре. Нито физически, нито психически. От всичките ми предположения за бъдещия ми живот само заключването в лудница май ще се окаже истинско. Е, ако не е лудница, то ще съм заключена някъде другаде, но за това не искам да мисля сега.
Мислех си да направя нещо като списъка от миналата година, но нещо по голямо, като например какво да направя преди да умра или какво да направя преди 30... Сетих се обаче, че когато правя планове никога не се осъществяват. Явно когато нямаш списък просто няма какво да се провали. Не е ли перфектно?
Все тая. Надявам се другия път когато пиша да е за нещо хубаво, а не да се оплаквам или само съжалявам.

Ако се страхуваш не го прави,
ако го правиш,
не се страхувай.

Хъм, Мух има телепатия. Много добре знае кога да ме изведе на вън, за да се почувствам по-добре.
Беше за малко, но много весело и хубаво. И двете явно бяхме предрусали с нещо необяснимо. Беше хубаво да ходим по-улиците, да се смеем и да викаме, а хората да ни гледат като първи алкохолички. От доста време не го бяхме правили. Беше хубаво и ободряващо :)
Мерси сладка.
Оф от час търся песен с която да те поздравя, но нещо не намирам идеалната. Ако се постарая мога да я напиша, но едва ли някога бих мога да я изпея или въобще да ли ще се намери човек, който заслужава да го направи.
Ами поздравявам те с песничката от з-рок, която ти хареса, но не знаеше как се казва ;)
***

Помечтай-
нали мечтите са безплатни!

Тъй като депресията ме погна вчера по някое време та и размишлявах ли размишлявах, клатушках се, спах, гладувах, ревах(нормалните неща когато съм депресирана или както брат ми го нарича ставане със задника на горе).
Та си мислех как искам да забравя доста хора от миналото. Всъщност искам да забравя цялото си минало, ако може. И също така как след пет години с някой от хората ще се видим на уния тъпи събирания на класа. Още от сега не ми се ходи.
Никога не съм била най-умната в класа, но по математика ги разбивах(няква дарба ми беше, но я виж ти дарбите се губели). Само преди контролно всички ми говореха. Сещате се - "Аре, ма, подсказвай ми". Долу горе това беше вниманието което имах от някой хора в класа. Освен може би моментите когато се биех с някои от тях(да биех се). Точно тогава в 8 клас бях решила, че вече няма да остана в този шибан малък град. Щях да отида в Димитров град да стана ветеринар. Предпочитах това от колкото да съм в тъпата градска гимназия, където щяха да бъдат голяма част от ония с тъпото "Аре, ма, подсказвай ми", не за друго, а защото само тъпаците влизат там или хора които не могат да си позволят да отидат в друг град. Е, познайте... и аз не можех да отида в друг град. Трябваше да се примиря с всичко. Примирих се. Казах си "По дяволите, ако ще ставам някой и тук мога да го направя". Явно обаче желанието ми да започна нов живот на ново място е било наистина силно, защото се появи възможността да замина за София. Дори не помислих. Хванах идеята за ръка и тръгнах. Можех да остана в малкия град или да отида в столицата - няма място за сравнение, нали? Брат ми не вярваше, че ще оцелея тук. Понякога като се сетя за тези думи си мисля колко близо е бил до истината. Да бе оцелях, ама на нищо не приличам. Така де нищо не излезе от мен.
Все още си спомням как си представях, че отивам на събирането с класа и съм перфектна. Имам работа, дори семейство, изглеждам добре(та на 25 години съм млада, жива...) Да, но от лятото на сам нещо... всичко се стопи. В правото съм си да съм депресирана. За нищо не ме бива. Отхвърлят ме, подмятат ме, мачкат ме... пълна програма. Като се има на предвид и какво семейство имам(по скоро те ми прилагат цялостната горепосочена процедура), почти никаква подкрепа. Ако можех само да се махна. Не искам да съм им в тежест. Жоро нещо тия дни не му допадам особено много. Дали не е заради това, че оставих отключена вратата? Майка ми е бясна на брат ми, което автоматично следва, че е бясна и на мен. Не ние не сме близнаци, просто омразата й като се отключи е и към двамата. Винаги сме в общ знаменател. Освен когато става дума за любов. Може да обича само брат ми. Но на послеък любовта не е вървежна в нашето семейство(освен м/у нея и Жоро).
Мога да отида при баща ми, но... не това въобще не е вариант. Не мога да отида там. Той ме обича, но да ме подслони в новия си дом с двете деца и жена му... на него няма да му допадне. Не, че на мен ми допада де.
И така де това е прекрасния ми провален живот. Колко много имах да мисля тези дни. Дори музиката не ми помогна. Да действаше като такт, когато се клатех като наркоман, но не подейства душевно добре.
Пиша това уж да се почувствам по-добре, но май не се получава особено. Ако можеше наистина да е лесно като да напишеш миналото си на един лист и да го изгориш, а после то да излети като пепелта и никога да не се върне, предполагам че тогава щях да съм поне малко щастлива в момента.

Няма лесен път до мястото,
където си струва да стигнеш!

glitter-graphics.com

Човек се дави не защото е скочил,
а защото е останал под водата
Пауло Куелю

Щом чух началото се сетих за Susan Death :)
Поздравче за нея, а и за всички които харесват песента.

Обичайте се и ще бъдете щастливи.
Толкова е просто и толкова сложно.

Факта че си легнах в два и половина и спах до единадесет явно е довело до това. Ще обясня. Спала съм 8 и 30 минути. Рядко се случва. По принцип спя около 6 часа и са ми напълно достатъчни, но както казах вчера изморена си бях. Та явно заради този дълъг период успях за първи път в живота си да видя края на съня си - уникално(за мен). Сещате се как винаги точно в най-интересната част се събуждате. Я телефон звъннал, тресната врата, брат ви не се съобразява с факта, че вие още спите... Да ама днес не. Не че ги нямаше тези неща. Цялата програма си я имаше, но бързо се унасях и се връщах в съня.
Имаше си всичко- начало, среда и край. Точно като филм. Не си спомням баш началото, но имаше едни захарчета, които като ги смръкнеш те правеха супер герой. Ония дето ми се водеше брат отиде да се бие с някакви злодеи. Първия път като се върна, беше зъл клонинг, които искаше да ме убие, но го потроших с една бухалка. После като се върна истинския купонясвахме и събирахме багаж да се прибираме в къщи. И край. Беше супер. Имаше край. Кофтито беше, че трябваше да стана. Смисъл съня свърши и се събудих, а можех още да поспя, но за какво ми е да си развалям кефа от това че имах сън с край като следващия няма да го има.

Животът е като коня:
почувства ли,
че ездачът е несигурен,
може да го хвърли.

Това звучи малко грубо. Дръжте юздите здраво хора, че коня имал планове.

Приятен ден на всички :)

По добре да не започваш,
отколкото да спреш на половината път.

Явно за това нищо не правя. Винаги се отказвам, а едва съм започнала. Е, не от всичко де, но доста пъти се е случвало.
---------
Днес цял ден се излежавам в леглото. Нещо не ми е много добре. Чувствам се изморена, а няма от какво да съм. Все тая. Дрънкам само ненужни глупости.

Приятна вечер на всички.

Усмихни се!
Някой си мисли за теб!

Поласкана съм искрено.
------------
Ох от пет минути се мъча да кихна и не се получава, а предполагам, че всички знаят колко е кофти този момент. Не ще и не ще мака му.
------------
Сега ми е малко скучно и за това пиша. Няма да кажа нещо умно или забавно. Просто явно като гледам ще разсъждавам върху това, че съм тук и че ми е скучно и за това как няма какво да пиша, но добре се получава де.
------------
Днес казах на Мух как не знам какво искам да уча и си е така. Не знам. Преди както споменах исках да съм адвокат, после ми натикаха в съзнанието, че трябва да уча икономика, но всъщност точно преди няколко дни(когато сънувах съня) осъзнах всъщност, че не това съм искала. сега не знам какво искам. Май нищо не искам. И все пак искам да искам, но... не знам какво. И тъй като звучи адски тъпо, не че аз съм умна де, ще престана да пиша по тази тема.
-------------
Понякога не ви ли се е искало да направите нещо значимо? Обаче да не знаете какво е. И отвътре да се чувствате празни. Да се лутате и да се чудите какво е това нещо. Знаете, че като го видите ще си кажете да това е, но единствено и само тогава когато го видите. А докато го намерите какво правите? Как го търсите? Оф, понякога се чувствам толкова празна отвътре. И никога не го намирам това нещо. След време свиквам с празнотата и хоп тя е изчезнала, но след време правя нещо(прочитам книга, чувам песен, гледам филм) и хоп празнотата се е върнала. Сега пак е тук. Знам, че до няколко дена вече няма да я има, но си човърка. Ще ми се никога да не се връща.
------------
Хванаха ме на работа да правя етикети за сандвичи. Брат ми и неговия нов бизнес. Той явно не разбра, че не го бива като шеф на себе си. Сивото вещество не е достатъчно за да се само контролира. Сега ще видим какво ще стане със сандвичите. Аре, дано му провърви от мен да мине :)
------------
И тъй като нещо темите се изчерпиха мисля да спра да пиша и да мисля какво да направя, за да премахна празнотата.
------------
Ето и една песничка от моите душевни братя музиканти :)

Скучае само онзи,
който няма за какво да разговаря със себе си.

После защо хората откачали.
----
То не стига, че по принцип се караме с брат ми, ами сега и в съня ми. Ако не беше истинския ми баща да ни разтърве... абе щяхме да се сбием. Поне бутчетата от KFC бяха насищащи в съня :D

За моето Мухи :)
До сега си играх да го правя. Знам, че не е много добро, но изпитвах нужда да го направя. Надявам се да ти допадне поне :)

п.с някой от клипчетата са обърнати и си има причина за това не е грешка.

Не знам как може да се нарече. Може би сън-просветление. Възможно ли е да е бил такъв или просто си въобразявам като първа глупачка.
Всичко отначало беше нормално. Мая ме заряза в трамвая. Просто тя си маше друга работа, а този трамвай стигаше до дома ми. Не бях изумена от факта, че трамвая от който слязох беше 111(автобус) и че той всъщност спря пред бившия ми блок от малкия град. Да точно там пред него. Асансьора на ми допадна(никога не ми е допадал, защото съм засядала в него, но виж от други не се страхувам), но все пак се качих. Бях изумена, че от 5 етажна сграда се беше превърнал в осем, но не ми направи голямо впечатление. Шока се появи тогава когато аз, майка и брат ми пътувахме и контролата се оказа брат ми, но не този до мен. Просто си приличаха. И когато слязох и отидох до къщата на бивша съученичка(която съм забравила, защото нямаше и причина да помня и отгоре на това не се и понасяхме) имаше доста човешка коса по разпръсната на там на сам. Да за сега нищо особено. Следва момента в който се намирам в библиотеката. Помня само тъпата Христина, но бяхме много хора. Един се спря на една огромна дебела книга-"Какво да учим". Изсмях се в лицето му.
- Все още ли не знаеш какъв искаш да станеш? Аз знам. Вече си го представих в съзнанието. Тогава тъпата Христина ме попита какво е, но аз мълчах като гъз.
Вече няма нищо там? Напълно възможно. Дори с две ръце съм зад това че няма нищо, защото наистина няма. След разбитата ми представата за адвокат в графата "каква ще стана" е празна. Всеки път като видя някоя интересна работа или ме викнат на интервю си представям колко съм добра в това нещо, но уви не съм. Не ме бива в абсолютно нищо(освен можеби да се самосъжалявам, но това само ме прави клиент на психиатър, а не работник). Докато преди имах някакви надежди, мечти то сега нямам нищо. А да почнеш да мечтаеш не е лесно(поне за мен). Смисъл говоря за сериозна мечта, на която държа и която искам да се изпълни.
И все се чудя защо трябваше тъпата Христина да ме светне за това, че вече едва ли не нямам цел в живота? За това ли той стои на едно място(живота ми)? Защо тя при условие че я мразя и от нея не искам да знам нищо и каквото ми каже не искам да правя. Не че ми е казала да си намеря цел, но ме светна по въпроса, което е още по-гадно ако се брои за някакъв вид помощ, а аз така я ненавиждам. Дх, дори не ме бива да мразя като хората. След време започвам да съжалявам за това.
Както и да е започвам да си търся цели. Ще раздвижа този живот веднъж за винаги.

Без Жоро добре. Без Жоро много време не чак толкова добре. Дека му се вика много хубаво не е на хубаво. С майка вече взехме много да си омръзваме. Първите дни беше направо страхотно. То не беше смях, не беше забава. Гледахме филми, четяхме книги. Научих я малко да борави с мишката. Преди няколко дена трите(аз, Кфлата и майка) се понапихме задружно. Абе хубаво беше. Но вече стана едно такова омръзващо и започнаха скандалите. Не че е нещо ново де. Пак е хубаво, че толкова много време издържахме заедно без да се по избием.

Можеше и по-добре, но... Вече е и късно и ме мързи да го доизпипвам, но утре с нови сили и въображение ще видим какво ще измайсторим :)