Чувствам се размазана - душевно. Вече едва ли не не понасям никой. Не мога да гледам хората. Получих нервна криза на работа и не знам как не убих някой. Тръгнах си по-рано, защото ми писна да ме прецакват и да слушам пристрастени дърти лесбийки, които явно не са наясно с ориентацията си. Писнаха ми тъпите изказвания по адрес на дебели щерки и мрънкания от страна на хора, които също не работят, но твърдят, че другите не работят. Писна ми от това, когато някой от "великите" управители ме погледне, да ме гледа така сякаш за първи път ме вижда. Омръзна ми да не мога да се наспивам и да се събуждам от болки в краката, да не говорим, че и болките в главата ми започнаха да се връщат, което не ми харесва. Започнаха и нови болки да се появяват. Краката ми на нищо не приличат. Все едно танк е минал през тях, а дори не мога да стоя права на крайниците си без да усещам болка(то като са във въздуха пак ме болят де ама...). Вече като поемам дъх белите дробове ме болят или може би самите ребра не знам, не съм наясно с медицината. Ръцете ми треперят без основателна причина, а и май се разболявам.
Най-хубавото от нещата е, че поне се излекувах от депресията. Вече съм в нервна криза и се нуждая от успокоителни, защото някой път ще се ядосам и ще ме принудят да напусна. Не мога да ги дишам повечето, а тези които си заслужават са прекалено малко.
А онова дето го казват"по-добре понякога замълчи отколкото да говориш и да изръсиш глупост" е напълно погрешно. Подяволите, ако не говориш няма дори да те забележат. За какво ти е постоянно да минаваш покрай някой и той да гледа едва ли не през теб. За какво трябва да се съобразяваш с идиотите, а на теб да ти е неудобно. Я им тегли една майна. И ти можеш да гледаш през хора. Може и другите да се съобразяват с теб.

В къщи също не е цвете за мирисане. Алкохоличката отново взе да ме дразни адски много. С нейния мъж направо... "Ох, не съм го виждала, не съм го ебала, не съм му правила еди какво си... от един ден."(имахме гости с преспиване и спаха отделно, алкохоличката и мъжът й). А аз просто исках да излезем заедно до магазина, а тя искаше да излезе с него. После "Защо не ми споделяш? Защо си в кофти настроение? Какво пак съм направила?" Какво ли? Ще ти кажа какво. Когато ти е изгодно идваш при мен и ми се оплакваш я за ония, я за другия. Дрънкаш ми простотии наляво и надясно. Аз те слушам! А когато аз се нуждая от теб най-много ти търчиш при ония ми ти мАж, който и две стотинки не даваше за мен преди да почна шибаната работа, а сега поне малко уважението му спечелих. Не, че ми трябва ама поне нещо да получа от него.
Трябва час да си записвам, за да те видя, защото дори когато той е нощна смяна ти си каниш гости и отново ме заебаваш, а преди време тези дни, когато него го нямаше поне имах възможност да говоря с теб. Дори не ми пука, че не ме слушаш. Знам, че ти е до оная работа какво ми е на мен дори когато ме питаш. Знам, че не ме слушаш, но... Не знам какво "но". Вече не знам нищо.
Знам, че ще прозвучи ужасно, но ми харесваше онези дни след онази случка, когато ми звънеше постоянно, за да чуеш да ли съм добре. Дори бях щастлива, че плачеше, че успях да ти причиня болка и те накарах да се притесниш за мен. Тъпо е, но се гордея със себе си и тъпата си постъпка, защото дори и за няколко дена ти не беше на себе си именно заради мен.
И колкото и глупаво да е винаги ще ми минава това през ума докато не стана хептен глупава...
Жалко, че няма да го прочетеш, защото колкото и да се мразим взаимно не бих могла да ти го кажа. Не бих умряла единствено и само, за да ти е гадно въпреки, че ще си заслужава.

Късметче

Върви само напред
без да поглеждаш назад
в миналото!

(каква простотия, та нали миналото ни прави съществуващи хора. заради миналото сме това което сме сега.)