Ако можеш да си го представиш,
можеш и да го направиш.

--------
Щом на никой не му пука и на мен не ми пука. Писна ми да мисля за другите, писна ми да гледам омразата, лицемерието по улиците, в очите на хората. Не искам да съм марионетка в ръцете на другите. Ще срежа конците и ще съм си сама кукловод.
То бива бива шибан живот ама пък чак толкова. Предполагам, че всичко си има граници.
А когато хората не знаят какво искат защо по дяволите не замълчат. Първо нека си изясни нещата, да е сигурен, че това иска да каже, а не напразно да бълва думи наляво и на дясно.
И защо хората трябва да бъдат преследвани от гузната си съвест? Защо да му се и невидяло ми пука толкова много за всичко? Защо съм станала чувствителна? Вчера две патки се подиграваха на едно момиче след като то слезе от автобуса(тяхна позната) те се спукаха да се смеят по неин адрес. Така ми се искаше да отида и да им блъсна главите една в друга.
И моля ви се някой от колегите се бяхме събрали на рампата и решиха да си кажат, кои не харесват и кой харесват. Как така се получи, че всички там ме харесват? Ами лесно бях там. Не мисля, че някой би имал смелостта да ти каже в очите, че не те харесва. Колкото и да е работим заедно. Все тая. Аз знам, че повечето ми харесват. Разбирам се с тях. Има само 2-3 личности, които не ми допадат и това е. И то си личи, защото с тях се държа като с хора които не харесвам.
А вечер съм толкова щастлива, че се прибирам в къщи и че всички са тук. Смисъл имам си ги и са си моето семейство каквито и да са. Майка ми може да пие много, но си ми е майка и никога нищо не ми е забранила. Може би защото така по-малко0 контакти ще има с мен,но на кого му пука. Така се уча да се справям сама. Чупя си главата и се научавам. Брат ми също може да е отвратителен понякога, но си е моя батко, който би счупил нечия глава, ако сестра му се прибере плачейки в къщи. И се радвам, че израснах в малък град. Радвам се, че имам голям батко, който да ме мрази и в същото време да ме обича. А колко много сме се смели с него. Как като пораснахме започнахме да се защитаваме пред баща ни. Обичам батко си.
Имам невероятно семейство, но мисля, че доста късно го разбрах. Бях толкова вглъбена в моето съществуване, живот, депресия... Постоянно се оплаквам, че те не мислят за мен, не ги е грижа... Виждах само кофти нещата. Сега когато гледах малко по позитивно на нещата тези дни осъзнах колко много зле съм се държала и аз с тях и с околните въобще. Не, че не знаех, че хората по принцип помнят само гадните неща, но се опитах да си спомня всички хубави и те бяха през цялото време преди и след лошите неща от което следва, че хубавото е двойно повече. Така, че живота не е чак толкова гаден. Просто ние го мислим за гаден или по-точно аз го мисля, не мога да твърдя същото за останалите.
Да и любовта е гадна. Всичко около нея и свързано с нея е гадно. Толкова много време се мъча да не вярвам в нея. Отричам я, мразя я. Само, че всички се нуждаем от това да я изпитваме. Колкото и кофти чувство да е без нея сме празни. Дори болката от нея ни показва, че все още сме живи и съществуваме. И сякаш нищо не може да ме накара да спра да обичам този човек. Дори сега когато не съм го виждала от... повече от четири години все още изпитвам същото към него. Някой казаха, че е детската ми любов, че ако срещна друго момче, което да харесам ще го забравя, но не. Не се получава. Забравих го, но ето ме пак оплакваща се колко много го обичам. Мамка му, защо не мога да го имам? Защо поне не е тук, за да мога да го видя?
И приятелите. Те са толкова важни за мен. И винаги ме нараняват. Сега ме е страх, че може би времето с Кифлата ще свърши, защото всички, които имах изчезнаха някъде. Още от малка Илонка. Тя живееше на село, а аз просто не исках да се върна там. След това Марияна. Изчезна. Един ден просто я нямаше. Дори спомените ми за нея са така бледи. Почти не си я спомням. Само една картичка за осми март от нея ми напомня за нейното съществуване. Ако не беше тя дори нямаше да се сетя за нея никога, забравих я. Имаше още едно момиче, но по дяволите забравих й името. Тя дойде изневиделица и си тръгна също така бързо. Дори чао не ми каза. Не дойде при мен да ми каже, че заминава. След нея беше Десислава. Аз си заминах. Но давах живота си за нея. Тя така рядко се сеща за мен. Сега си имам Кифлата. Дано да си я имам и за напред.

29.11.2009

Вчера не можах да го довърша и да го постна за това го направих днес. Та бях почивка и само мислех. Трябва да спра да съм почивка, защото само мисля. Чувствам се ужасно и глупаво. Те правилно ни казват на работа, че ни е забранено да мислим. Трябва и в къщи да ми забранят да правя това.
-------------

Съдбата благославя смелите!
Давай,
живей на макс
и смело следвай себе си.