Случвало ли ти се е...

Случвало ли ти се е някога по време на твоето цялостно съществуване, да се вкопчиш в нещо и да не искаш да го пуснеш? И не само това, а да не му позволяваш да се променя, защото го харесваш такова каквото е. Ти не искаш и една прашинка да падне върху него, за да не повлияе на сегашния му начин на съществуване. Криеш го в ръцете, а част от него в душата, сърцето, но не и в мозъка – съзнанието ти, защото той е зает да мисли къде би могло всичко да е защитено от тази необходима промяна. Да, тя е необходима. От нея не може да се избяга и ти го осъзнаваш.

В един момент разбираш, че прашинката е преминала през защитите ти и е докоснала твоето безценно нещо. Тогава всичко сякаш се задвижва със скорост по-голяма, по-бърза и от тази и на светлината, защото всичко се размазва. И точно в този един момент ръцете ти са принудени да отслабят хватката си и ти изпускаш това което си държал и си пазил толкова много.

Изпускаш го нарочно, защото знаеш, че тази прашинка го е променила корено. Не искаш в ръцете ти да има еволюирало негово съществуване. За това разтваряш широко ръце и то отлита. Кръжи около теб, но вече не е твое, то е променено, различно. Знаеш, че в душата си го пазиш, но не след дълго разбираш, че от това боли. Отново го пускаш. Така или иначе ще разбере, че душата е безплътна и само щеше да си излезе от там. Усмихваш се, защото знаеш, че има частица от него и в сърцето ти. Да, то е там, а сърцето е плътно и здраво.

И докато кръжи около теб ти виждаш как се променя. И тогава сърцето ти се напуква, защото си допуснала и в него онази прашинка и вече мястото там е малко за съществото.

Тогава се сещаш за съзнанието си, но там ти не го допусна, за да можеш да мислиш как да го задържиш. Откриваш, че не си успял да измислиш нищо освен смъртта. Но за нея вече е късно, защото то се промени и сега кръжи около теб.

И така докато мислиш за всичко това се събуждаш и разбираш, че и върху теб има прашинки. Никой не те е пазил. Но болката, която изпитваш в този момент не е от това, че никой не те е задържал, за да не се промениш. Болката идва от това, че ти си се променила преди съществото, което се намираше между дланите ти. Ти първа претърпя промяна, а не искаше. Искаше ти се ти и съществото винаги да сте едни и същи. Разбра че е невъзможно.

Невъзможно е, защото часовника тиктака, времето лети и хората, животните и растенията се променят постоянно. Тогава си мислиш „следващия път ще убия времето и ще спра всички часовници”. И въпреки това ти знаеш, че това няма да помогне. Знаеш, че няма да има следващ път, защото вече си различна, защото всичко вече се е променило и на теб започва да не ти пука за кръжащото същество, което обичаш толкова много. И колкото и да ти се иска да сте същите, и колкото и да те боли от това, че не сте същите ти приемаш всичко и стоиш от страни наблюдавайки постоянно променящия се живот. Опитваш се да не страдаш, усмихваш се и тогава решаваш, че въпреки болката и промяната твоите чувства не биха могли да се променят.