"На площадката на втория етаж се разминах с едно непознато момиче - закръглено, грозновато, с огромни очила с рогови рамки и дузина учебници в ръка. Обърнах се, обзет от ненадейно вдъхновение и погледнах след нея. Да, да. Погледната отзад можеше да е и мис Америка. Беше чудесно."

Тези дни се замислих колко е повърхностен света. Как всеки гледа външния вид и оценява хората именно по това. И аз съм така. Като видя някой и веднага го оценявам по начина по който е облечен. Кофти е, че понякога адски много грешим за хората. Дори не ги познаваме, а започваме да изграждаме мнение за тях. И дори да е случаен минувач по улицата ние за секунда си мислим "колко кофти изглежда" или може би "ама че симпатяга". Може никога да не ги видим повече, но вече имаме мнение за тях. Винаги избързваме. Защо го правим? Защо тичаме да хванем влака преди той все още да е пристигнал?(образно казано).

"Как ли се чувства самоубиецът, който лети надолу от скалата? Сигурен съм, че усещането е напълно разумно. Иначе защо ще крещят, докато падат?"

Преди винаги се чудех "какво си мислят самоубийците преди да сложат край на живота си?" Предполагам, че всеки различно. Аз лично бих си помислила "Най-сетне ще се отърва", но бих си задала въпроса от какво точно ще се отърва? Живота ми не е чак толкова ужасен, колкото аз го виждам. Вярно има много по-добре от мен, но я да се огледам... А да има и къде къде по-зле от мен.
Не харесвам живота си, но подяволите, кой нормален човек харесва живота си? Никой не харесва това което има. Винаги го блазни нещо чуждо.
(",,Там" не е по-добре от ,,Тук".
Когато твоето ,,там" стане ,,тук",
ти просто ще откриеш друго ,,там",
което пак ще изглежда по-добре от ,,тук". ")

Днес отново бях сама в метрото. Дори светлините на мотрисата не бяха светнати всички(само три премигваха). Беше си страшно, но и някак успокояващо. Пак се стараех като ненормална, но това явно си ми е в кръвта(възползвай се народе докато има живот в нея)
Прибрах се и с брат ми играхме на conquiztador. Беше много забавно и отпускащо. Голям смях му ударихме. И когато казвахме едни и същи неща едно временно направо си личеше, че сме брат и сестра.
Взех да харесвам брат си. Много мил стана напоследък и доста загрижен за мен. Не мога да го позная. Как можа цели 18-19 години да се държи с мен като с боклук и изведнъж да реши, че и аз съм човек и да ме мисли за равна. Странно е. Все едно е някакъв непознат(Кой си ти и какво си направил с брат ми?)
След малко ще лягам, че утре пак рано трябва да ставам. А Алкохоличката е забутала някъде лакочистителя и сега ходя с олющен лак. И к'во ми пука?

Късметче

Вземете материя
и движение
и след това създайте "свят".
Вашият "свят"...

Хах това ми харесва :D Какво чакате действайте. Поздравявам ви с този късмет.
Лека и мека буден народе.

---------------------------
цитатите по-горе са от "Гняв" на Кинг