Наврете си позитивността и всички положителни мисли в задния джоб(ануса). То човек колкото да се старае да се усмихва, да изглежда щастлив то все му навират фейса в горепосочения джоб
Който и да попитате за мен ще ви каже, че съм невероятно позитивен човек. Вярно доста песимистичен, но винаги съм усмихната пред хората(не питайте алкохоличката, тя не е виждала усмихнатата ми страна). Път на мравката правя. Не бих се развикала на някой и дори в градския бих станала за някоя старица. Абе с няколко думи(за да не кажа с две, че вече е изтъркано) съм добро човече(а ако има и за кого да съм такава съм още по-усмихната
).
Днес така исках да ми е хубаво. И ми беше отначало. Отново бях сама в метрото. Релакс и тудуф-тудуф... Много ми се нрави нещо факта, че се возя сама в мотрисата и не знам защо. Дори и да не съм се наспала като хората не ми пречи да се усмихвам и да казвам добър ден въпреки, че беше едва 6:00 сутринта и всички ми се радваха и ме бъзикаха, че явно не съм спала през цялата нощ, а на дискотека съм ходила без тях. Та се смяхме всички.
После дойде помощния отряд - някакви колеги от друг град. Малко миекаха, ама ко ти пука. Нъл ти помагат. А и си бяха симпатяги, особено един сладур
. Заради него събрах сили и хвърчах из магазина със 100 километра в час дет му се вика :) (любовта правела чудеса, ама същото се отнасяло и за харесването, д***а майка му). Толкова съм се развихрила, че чак ме похвалиха при което адски много се изчервих, но подяволите кой ме е хвалил някога през живота ми.
Един от помощниците ни (не така симпатичен като гореспоменатия сладур, но къде къде по-мил и дружелюбен и усмихнат) като отидох да искам от Ники (един колега, с който се разбирам адски много и го уважавам истински въпреки, че отначало повърхностното ми решение беше, че не е чак толкова готин за колкото го мисля сега, беше напълно погрешно) някакъв ми ти пудинг, ония ми ти човечец от помощният отряд се усмихва и казва "Това е най-работливото момиче в този магазин. Всички се скатават, а тя мъкне като луда."
Направо не знаех какво да кажа. Изчервих се и благодарих
.
Нищо чудно, че мислеше това за мен след като извадихме заедно (аз и още доста хора от помощният отряд) колбаси и кашкавали от прохладната камера. Добре ги бях организирала. За първи път ме слушаха толкова много хора и аз се справих перфектно без да ми се сърдят, че ги командоря. И освен това каквото ме попитат и ме помолят го правех с такова желание, че пушък чак се вдигаше.
И този ми ти въпросен човек дето ме похвали доста ми помагаше. Ако ме видеше да мъкна нещо искаше да ми помогне, караше ме да почивам, ама аз вече го бях направила (представете си колко ми е почивката, че чак той не е забелязал, че съм почивала). Абе уважаваше ме.
Иначе всички от помощният отряд, с които успях да си обеля по някоя дума ми се сториха големи симпатяги. А колегите от нашия магазин (не всички, но доста от тях) мрънкаха за тях, че не ги бивало. Моля? Те са къде къде по-организирани от нас, моля ви и къде къде по-работливи от повечето в нашия магазин и дори по-работливи от мен и малките (те са също от колегите и също доста мъкнат и се тормозят, и ги съсипват)
И така работното време от 8 часа свърши, но ни задържаха. Първия час ме държеше това, че хормона на щастието и харесването бяха в повече, но след като се опитах да разменя няколко думи с въпросната личност, която така харесах отначало, и получих в отговор грубо мълчание и тъп поглед на неразбиране и не знам защо на подценяване, ми се сговни деня
.
Започнах да правя всичко през пръсти(то не, че имаше кой знае какво да се прави де), краката ми започнаха да отказват и да накуцвам от болка, намръщих се и от усмивката ми не остана следа. Бях кажи речи друг човек.
Е след 11 часово работно време решиха, че вече сме прекалено изморени та ни пуснаха да си ходим. Не знам как се добрах до вкъщи. Всичко ми беше като на сън. Най-приятното от всичко беше, че метрото и автобуса ми бяха точни и не ги чаках, което по принцип се случва... никога. Вярно, че като излизах от мотрисата тълпата не ме остави да мина ебаси животните, ебаси чудото. Блъснах една жена по възможно най-грубия начин и си беше нарочно. Исках да извикам, но нямах сили да говоря (пазих ги за блъскане и ходене).
Добрах се някак си в нас и веднага се цопнах във ваната. И там под водата удавих позитивността и отворих сърцето си към песимизма, отрицанието и... кофти нещата. Знам, че са само тъпи думи, знам, че утре като се събудя пак ще се усмихна и в други ден като отида на работа (утре съм почивка) ще съм онова същото усмихнато човече, което винаги съм била пред хората.
Е, до другия път, когато ще се чувствам по-добре.
Късметче
Всеки човек,
който се тревожи за бъдещето,
е нещастен.
Леле това ли е бил проблема за нещастието ми?! Мамка му, ако беше само това щях да съм най-щастливия човек на света.
Сещам се само за приятели, които мен са забравили.
