Днес Наско дойде да ни види. Зарадвах се супер много, въпреки че си и беше малко тъжно, че няма да остане. Цяла сутрин ми се ревеше и ми беше гадно, но след неговата поява се почувствах малко по-добре. Е, така е като видиш човек на когото малко или много държиш, а и той на теб. Като си помисля, че работихме заедно само месец. Радвам се, че научи името ми, поне :)
Сега като се замисля толкова много време прекарвам с всички от магазина, че са се превърнали като второ семейство. Та тях повече ги виждам и повече разговарям отколкото с майка ми и брат ми. За Жоро не говоря. С него се нямаме много на приказка. Единствено вечер като се прибера ми каже "А, ама ти си навреме тук. Я се връщай пак в магазина." Или сутрин като отиде на балкона и ми метне през прозореца за добро утро.
Сега майка ми е отпуска. Мислехме тези дни да излезем някъде заедно, но нито заплата имам нито почивни дни. Голяма гадория стана. Все тая. Тази сутрин направо в очите ми каза, че предпочита да чете книга отколкото да ме вижда "Имам си книга никой не ми трябва" Е, разбира се ако Жоро беше тук нямаше да иска книга, но аз пак щях да съм излишната. А колко сутрини съм ставала и ми вика"Ние с батко ти говорихме...", а с мен? С мен колко говориш? Колко ме виждаш? "Притеснявам се за теб. Вторите ти смени ме съсипват." Да, да. Сега като се прибрах нещо беше позаспала съвсем спокойно без притеснения. Та нали Жоро е тук. Как няма да си легнеш?!
все тая. Чувствам се ужасно и меко казано отхвърлена от живота. Колкото и позитивно да искам да се чувствам нещо не се получава. И музиката вече почна да не ми помага. Преди поне успокояваше, но нали се сещате пристрастиш ли се към лекарството то започва да не ти действа.

Филма не струва, но песента си я бива.
Приятна вечер.