аз мога да мисля :D

Днес докато ходих към работа започнах да си мисля за паралелните светове. Като бях по-малка бях гледала един филм или серия от някой сериал не си спомням много добре. Там се разказваше за един човек който беше измислил машина, с която да може да види своите други съществувания. Та всъщност когато се е колебаел между две или повече неща в единия си свят е избрал едното, а в другия другото и живота му от там на та тъка започва да тече в две съвсем различни посоки. И при всяко колебание живота му се разклонява. Та единия от неговите образи(така да ги наречем) стана умен и направи тази машина и се срещна с три или четири други образа. В общи линии това беше. Доста интересно беше и ми се иска отново да го гледам, но да се върна към онова което си мислех.
Мислех си как ли се справят моите други образи. Дали наистина някъде там ги има или просто всичко е повод само за мислене и заемане на мозъчно пространство. Пресичах улицата и тъкмо да направя крачката се спрях, защото видях една кола. Можех да се затичам и да мина, но не го направих. И тогава си помислих ами ако се бях затичала? Тогава щях да съм няколко крачки пред сегашното ми аз, щях да срещна мъжът срещу мен по-рано от сега, щях да чакам на спирката повече. А може би щях да лежа мъртва на земята. И това не го пропуснах като вариант.
Да, но не се затичах. Бях крачка на зад от паралелното ми Аз или жива, ако допуснем другото като възможен вариант. Не срещнах мъжа по-рано и не чаках около десет секунди повече на спирката. Бях си аз сега в момента и правех това което... правех.
И също така си помислих, че човек постоянно е във война със себе си. Все се колебае. Дори за най-простото - да пресече ли сега улицата или да изчака малко. Вярно няма да повлияе на живота му изцяло, но знаеш ли? Ами ако се спънеш и паднеш, защото си избързал? Или закъснееш защото си изчакал?
И живота ни заприличва на едно дърво. Клоните и техните разклонения, и техните разклонения, и техните разклонения.... Важно е още отначало да си поел към върха, защото после няма как да стигнеш до там.

Иначе сега да кажа за работата. Малко взех да се дразня от нея. То не, че отначало не се дразнех, но по едно време сякаш беше взело да ми харесва. Е, вече не ми харесва. Връщам се на старото си мнение.
Просто няма човек с който да сме като ток и жица. Вярно, много хора, различни характери... дрън та пляс, бля бля бля... Съгласна съм да не си допадна с никой, но поне с един. Все нещо ни хлопа на работата. Едните не им харесва това, на другите онова... Главата вече ще ми гръмне. И аз нали съм мило дете и се съобразявам наляво надясно, с който и да е и гледам да не им е кофти на останалите и накрая к'во? - Лайно!
Опитвам се толкова много да се впиша. Съобразявам се с хората, интересувам се от тях, а те... Все тая. Свикнала съм да не съм харесвана. Не ми е за първи път. Какво се оплаквам и аз?

Ае вече ще поствам, че знам, че нямате търпение да четете какво съм писала. А обичам да пея и за това така се бавя. Като почне някоя песен и като му ударим един глас и бебето на комшиите чак започва да преглася :D