<3

Заразена от Кифлата само задници гледам и ми шептят :) , а на работа има няколко задника, които направо ми крещят.
Леле колко съм задръстена. Един задник не мога да заговоря. А е толкова сладък и така... сладък :) Много често ни съвпадат почивките и адски се кефя, въпреки че от димната завеса в помещението нещо ми е в мъгла, ама така става по-романтично. Разбира се ако игнорирам колегите и постоянното им дърдорене все едно сме сами. То така или иначе като го видя нещо не забелязвам никой, ама шумът и димът са просто неповторими.
Дори се чудя какво му харесвам на този. Той е толкова тих, почти не се забелязва. Все едно го няма. Не съм чула нито веднъж гласът му, а името му въобще не знам.
Днес беше толкова симпатичен. Един такъв леко премръзнал с цивилни дрехи. До сега не го бях виждала така. И се радвам, че още малко ще работя с него. Поне да си плакна очите. Няма да го заговоря. Нямам смелост. А така ми се иска. Защо трябва да съм толкова задръстена? Не може ли като Кифлата и Алкохоличката да съм отворена и да приказвам на воля? Защо все трябва да се крия зад разни имена, никове, скайпове, блогове? Искам да застана на една скала и да извикам толкова силно, че всички да ме чуят. Но се срамувам. Не мога да го направя. Не мога да общувам с хора. Започна ли да дрънкам само глупости ръся. Приличам на голям идиот. То не, че по принцип не съм, но представете си колко по-тъпо изглеждам от обичайното тъпо. И ако поне не се изчервявах щеше да е пак по-добре, но заприличвам на домат и ми се ще, дето се вика, в дън земя да потъна.
И както и да е де. Така и ще си остане. Ще си мълчим взаимно. И това е вид връзка, нали(моля ви излъжете ме, нека се почувствам добре)? Ще си го гледам отстрани, а той нека не знае за моето съществуване. Нека си остана една от онези с червените униформи. А може дори наистина да не ме е и забелязал. Предпочитам да не знам. Така ще е по-малко болезнено, нали?