Преди седмица беше навършила осемдесет и три години. Живота беше направил така, че тя да е сама. Нямаше си никой. Беше посветила живота си на изпълняването на мечтите на останалите хора. Не, не беше Дядо Коледа, дори не беше и Снежанка. Просто човек, който обичаше да помага на останалите. Беше забравила да живее за себе си и се отдаваше на останалите.
Сега, когато беше сама съжаляваше за пропиляния си живот, но все пак връщайки се в дните си на младост разбираше, че е опитала от всичко преди да се отдаде на скучния си самотен живот отдаден на околните.
На вън валеше. От доста време не беше валяло така. Беше проливно и доста често се виждаха светкавици и се чуваха гърмежи. Старицата застана до прозореца. Обожаваше да стои и да наблюдава прекрасните природни явления. Ако беше по-млада щеше да излезе под дъжда и да тича. Да щеше да тича, да се върти, да подскача под дъжда без да се тревожи за нищо.
Една ярка светкавица последвана почти веднага от гръм пробуди една сянка, който тя подтискаше цели шейсет и пет години...
Беше млада, пълнолетна, красива и жива. Годините преди да се отдаде на самота. Излизаше постоянно със своите приятели. Редовно киснеха по пейките в парковете, пиеха бира, чоплеха семки, смееха се, забавляваха се. Едни от най-хубавите й и щастливи години. Все пак не беше сама.
Един слънчев ден в парка, с бирата, семките и голямата компания пак бяха яхнали няколко пейки. И така завладяна от разговорите, смешките и всичко останало, тогава младото и красиво момиче, го съзря. Играеше с няколко момчета баскетбол. Подскачаше, косата му се развяваше, смееше се. Тази усмивка беше трудна за подтискане и старата жена го знаеше много добре.
Тогава не беше проблем за нея да отиде и да заговори някой. За това стана и отиде при тях. Усмихна се и се включи дори в мача. Не я биваше, но какво по-привлекателно от момиче, което се нуждае от помощ в играта.
И така в игрите, подскоците, усмивките те станаха приятели. Излизаха заедно, ядяха семки заедно, пиеха бира заедно... Навсякъде бяха заедно. Тя обожаваше разговорите си с него. Бяха така лесни. Можеше да му каже всичко. Можеше да плаче пред него, да се смее, да покаже слабост, да се лъже, че са нещо повече.
И в един такъв дъждовен ден с много светкавици и гърмежи тя танцуваше под дъжда заедно с него и останалите. Въртеше се, бягаше, подскачаше. Изморени, мокри до кости се скриха в най-близкия блок. Тя отново беше до него и му шепнеше разни неща. Тогава му каза колко много го обича. В очите му вече нямаше блясък, усмивката му замря и той си тръгна придружен с ярка светкавица и оглушителен гръм почти веднага след нея. Младото момиче остана на стълбите на този блок загледана в сянката образувана от ярката светлина.
Тази сянка не избледняваше. Не се махаше. Стоеше пред погледа й постоянно. Пречеше й да се храни, да спи, да мисли, да се усмихва, да танцува под дъжда, да пие бира и да чопли семки с приятели.
Сянката изчезна след време, спомена го нямаше, щастието го нямаше и тя се отдаде на самотата.
Сега в тази бурна нощ една старческа сълза се стечи по сбръчканото осемдесет и три годишно лице, което съжаляваше за пропиляния си живот, посветен единствено и само в заличаването на тази завърнала се сянка и на хората, които тя се стараеше да направи щастливи.