Всички пишем за нещо, за любов, болка(което е доста свързано в последно време), омраза... абе в общи линии, което му е на сърцето.
Хубаво е да разбереш какво се случва на хората, на които държиш дори и по този начин, четейки в блога. Въпреки, че ще е по-приятно да си до този човек, да го прегърнеш, да му се усмихнеш, да кажеш нещо мило. Последно време не съм се усмихвала много на хора, на които държа. А когато имам време за тях или нямам средства или съм изморена, а така ми се иска да се усмихна на познато лице.
Нямам много приятели. Дори бих казала, че са един или двама, като май само за единия съм сигурна, че ми е приятел, а другите или са ме забравят или просто... ще ме забравят. Нищо не гарантира, че някой въобще някога ще ме пони. Дори и не претендирам за това. Добре ми е сама и не го крия. Толкова много съм се разочаровала от хората, с които съм била, че вече почти не ми пука за никой. Хах та аз самата забравям за себе си. Какво да очаквам от някой друг?
Тези дни необичайно много се чувствам добре и се самозабравям, но все пак за първи път в живота си се чувствам полезна и правя нещо, което не е чак толкова ужасно и дори бих казала, че е единственото което правя така добре въпреки, че не е много и дори не е нищо особено, но мен в нищо не ме бива, така че това си е много лично за мен. И толкова много внимание обръщам на себе си, че забравям за хората, които са дори срещу мен, а какво да кажа за тези, които не виждам. А аз просто не искам да забравям хората около мен, не искам да ги разочаровам.
И сега разбирам, защо някой би могъл да забрави за мен. И вече няма да обвинявам никой, че ме е забравил. Това е негово право. Няма вече никой да ме разочарова, защото ще занам, но ако се опита да обясни или да ми каже "Сори, ама за какво ми е вече да те помня. Така или иначе не се виждаме. Не ми влизаш в работите, аз не влизам в твоите. Просто да престанем да се правим на хора, на които им пука един за друг." Тогава ще ми е още по-лесно. Ще знам кога да спра да мисля и аз за хората. Няма да се дразня.
И така завладяна от себе си, щастлива и по-малко приличаща на преди, с всичките промени в характера, взех че станах дори повърхностна. Започнах да съдя хората по корицата, а не по съдържанието и се разочаровам от самата себе си, а не от околните. И ако щастието ме прави такава идиотка, то предпочитам да съм вечно нещастна отколкото да съм... идиотка.
И вече не ми пука за миналото. Няма да му позволя да ме завладее и няма да се променям. Няма да съм щастлива, защото така не се харесвам. Ще си се променя в старото аз, ще позволявам да ме мачкат, ще страдам, но поне няма да се превърна в онези гадни повърхностни същества наречени хората от обществото. Не искам да съм демон, не искам да съм повърхностна. Харесваше ми, когато се интересувах аз от хората, а не дрънках постоянно за себе си.
Е, как сте вие?

П.П.: Онова, което се е случило веднъж, може никога повече да не се случи. Но всичко, което се е случило два пъти, със сигурност ще се случи и трети път.

Какво невероятно късметче.