Тъй като депресията ме погна вчера по някое време та и размишлявах ли размишлявах, клатушках се, спах, гладувах, ревах(нормалните неща когато съм депресирана или както брат ми го нарича ставане със задника на горе).
Та си мислех как искам да забравя доста хора от миналото. Всъщност искам да забравя цялото си минало, ако може. И също така как след пет години с някой от хората ще се видим на уния тъпи събирания на класа. Още от сега не ми се ходи.
Никога не съм била най-умната в класа, но по математика ги разбивах(няква дарба ми беше, но я виж ти дарбите се губели). Само преди контролно всички ми говореха. Сещате се - "Аре, ма, подсказвай ми". Долу горе това беше вниманието което имах от някой хора в класа. Освен може би моментите когато се биех с някои от тях(да биех се). Точно тогава в 8 клас бях решила, че вече няма да остана в този шибан малък град. Щях да отида в Димитров град да стана ветеринар. Предпочитах това от колкото да съм в тъпата градска гимназия, където щяха да бъдат голяма част от ония с тъпото "Аре, ма, подсказвай ми", не за друго, а защото само тъпаците влизат там или хора които не могат да си позволят да отидат в друг град. Е, познайте... и аз не можех да отида в друг град. Трябваше да се примиря с всичко. Примирих се. Казах си "По дяволите, ако ще ставам някой и тук мога да го направя". Явно обаче желанието ми да започна нов живот на ново място е било наистина силно, защото се появи възможността да замина за София. Дори не помислих. Хванах идеята за ръка и тръгнах. Можех да остана в малкия град или да отида в столицата - няма място за сравнение, нали? Брат ми не вярваше, че ще оцелея тук. Понякога като се сетя за тези думи си мисля колко близо е бил до истината. Да бе оцелях, ама на нищо не приличам. Така де нищо не излезе от мен.
Все още си спомням как си представях, че отивам на събирането с класа и съм перфектна. Имам работа, дори семейство, изглеждам добре(та на 25 години съм млада, жива...) Да, но от лятото на сам нещо... всичко се стопи. В правото съм си да съм депресирана. За нищо не ме бива. Отхвърлят ме, подмятат ме, мачкат ме... пълна програма. Като се има на предвид и какво семейство имам(по скоро те ми прилагат цялостната горепосочена процедура), почти никаква подкрепа. Ако можех само да се махна. Не искам да съм им в тежест. Жоро нещо тия дни не му допадам особено много. Дали не е заради това, че оставих отключена вратата? Майка ми е бясна на брат ми, което автоматично следва, че е бясна и на мен. Не ние не сме близнаци, просто омразата й като се отключи е и към двамата. Винаги сме в общ знаменател. Освен когато става дума за любов. Може да обича само брат ми. Но на послеък любовта не е вървежна в нашето семейство(освен м/у нея и Жоро).
Мога да отида при баща ми, но... не това въобще не е вариант. Не мога да отида там. Той ме обича, но да ме подслони в новия си дом с двете деца и жена му... на него няма да му допадне. Не, че на мен ми допада де.
И така де това е прекрасния ми провален живот. Колко много имах да мисля тези дни. Дори музиката не ми помогна. Да действаше като такт, когато се клатех като наркоман, но не подейства душевно добре.
Пиша това уж да се почувствам по-добре, но май не се получава особено. Ако можеше наистина да е лесно като да напишеш миналото си на един лист и да го изгориш, а после то да излети като пепелта и никога да не се върне, предполагам че тогава щях да съм поне малко щастлива в момента.

Няма лесен път до мястото,
където си струва да стигнеш!