... винаги, винаги има нещо което не е така както трябва.
Имам добра работа, имам жилище, семейство, което дори и да се преструва, че не му пука за мен, ги е грижа, известна сума пари за харчене, хора с които да излизам, с които да дрънкам сладко по телефона, колеги с които да се смея до сълзи, домашен любимец, който въпреки страха и ужаса в очите си има и малко любов, имам толкова много неща, които други хора могат да се оплачат като безработните, сираците, аутсайдерите, бездомните, бедните... Имам всичко необходимо да се нарека човек от средната класа с добър живот.
Но погледнах в двора на съседа и неговата трева беше по-зелена...
Как може да съществуват такива дразнители, които не усещат, че дразнят до смърт околните и не усещат, че присъствието им е така не желано като пъпка на лицето на 13 годишен. И как може човек на възраст от 20+ да се държи по зле и от 3-. Направо това същество ме връща в детските години, когато само те дразнят тъпите малки момчета и майка ти казва "правят го защото те харесват и не знаят как да ти го кажат". А тя ти го казва, защото не може да ти каже в очите, че хората не те харесват, но все пак ако не ти допадам ами мълчи си или ми го кажи пряко или напусни, защото аз не мисля да го правя не и тези дни. А това *показва тялото си от глава до пети* си е мое и не държа критика от малоумно същество като теб. Виж ако беше интелигентно същество с поне две гънки, която едната да ти е по рождение, а другата да е от падането по стълбите или многобройните удари нанесени ти от връстници, които не са те понасяли щеше да е добре, но мозъка ти е толкова тъп, че всеки опит на хората да ти влеят акъл дори с ритници по главата са неуспешни, защото сивото ти нещо се изглажда инатливо. И ако поне малко се стараеше да ме избягваш както аз те избягвам може въобще да не се засечем в магазина два на два дори и да вървим един срещу друг.
Ежедневието е ... убийствено. Всичко се повтаря като едно голямо deja vu. Всичко се повтаря отново и отново и ако карам две седмици все първа смяна имам чувството, че наистина съм в някакъв филм с много лош сценарии, защото е толкова скучни и монотонно, че ти иде да треснеш екрана и по-добре да караш без телевизор отколкото да гледаш това.
Отново слушам радио и ми харесват песни, а нали съм много зле и не мога да си ги намеря после, а за мой късмет ги повтарят рядко, а ако ги повторят няма шанс да запомня песента, а ко кажат изпълнителя и името още по-малък шанс. И се побърквам и мразя да слушам радио.
И съм толкова изморена от допълнителните часове на работа и всичките глупости там, че понякога ми се иска да си тръгна ей така. Дето му се вика не мога да дишам вече тая работа, задушава ме.
И така в същия дух мога да се оплаквам страшно много, защото напоследък освен проблеми и глупости на главата ми не се стоварват. То няма да се случат хубави неща я, все пак това съм аз.
Сладки от мен :)
Ако дъгата не отива при Лейзи, Лейзи си я купува ;)
Така де стоях си днес на спирката ядосана, че са ме принудели да сляза и да напазарувам и какво да видят моите очи... ами да оризонки. Обожавам ги. Мога само с поглед да им се наслаждавам и да ме накарат да се чувствам някак по-щастлива и по лека от обикновено.
Стига толкова за щастието и разните му там ала бала... то все пак си е непостоянна величина. Пакетчето свърши и щастието отлетя с него в кофата за боклук.
По-важното е как се чувствам изморена и болна и как не ми се иска да пропускам нито един ден от работа, за да не вземе да ме избутат в дупка, защото явно напоследък това се опитват да направят.
Та как може да те попитам защо не искаш да станеш поничка (примерно), а ти да кажеш"Това е голяма отговорност", а когато аз поискам да стана поничка да се метнеш с главата на пред и да се опиташ да изтръгнеш този мой прекрасен шанс. Майната му на поничката. Но аз съм по добра от теб в това да съм поничка.
И малко музика за успокоение, че ми се иска да тегля една майна на всичко и всички.
Template by:
