И... като снежинка

Вчера отново валеше сняг. Ти знаеш ти го видя, ти го предизвика с ледената си душа.
Сутринта излязох и всичко беше бяло, като подарък опаковано в чисто бяла опаковъчна хартия. Беше прелестно. Нямаше стъпки, пътеки, беше гладко и бяло. Не исках да стъпвам и да развалям съвършенството.
Когато направих няколко крачки и се обърнах видях следите си. Открояваха се ясно на бялата гладка пътека, която аз стъквах. Ясно се виждаха. Напоследък все за това мисля как искам да оставя следи, а сега, сега ми се искаше пътеката да си остане чиста и непокътната. На къде бях тръгнала и защо по дяволите отивах? Необходимо ли беше да съм тук точно сега?
Нямаше значение, защото ако не бях аз то някой друг щеше да направи следи в прекрасния бял път и дори нямаше да му пука. Поне първия човек развалил красотата се извини и продължи да мачка. А снега продължаваше да вали и трупаше и покриваше всичко в белота. Покри и мен. Ах, колко красива и чиста се чувствах когато снега ме покри цялата. На крачка от истинското съвършенство, на крачка от теб, но все пак така далеч.
Стоях на спирката и гледах падащите снежинки на земята. Проследявах някоя по-специална, но бързо я изгубвах, защото вятъра я отнасяше на далече. От време на време като спираше да вее, за да се засили и с нов силен повей да отвее снежинките пред мен на далеч и да ми довее нови те падаха право на долу като прекрасно дантелено перде пред невидим прозорец.
А снежинките като добрички същества следваха вятъра. Където той им кажеше на там те отиваха. Кой е казал, че вятъра е невидим, ами нарисувайте го със сняг и ще го видите. Вижда се всяко едно негово движение, повей... Как само на различните места вее по различен начин. Ето там на горе ги отвява, а малко по в ляво на долу свободно падат, а ето там на пред са устремени...
И докато чаках и наблюдавах този танц ми се прииска като тях снежинка да стана и да танцувам с вятъра. Бях готова да скоча, да полетя, да се отдам.
И преди да се усетя деня започна... Бялата прекрасна картина на една вълшебна приказка се превърна в черно бяла каша омацана от хорското безгрижие и безчувствие. Може ли така смело да крачиш да не погледнеш ни за миг на горе към падащите снежинки и да не се усмихнеш? Не може ли поне за миг да спреш и да погледнеш прекрасните девствени пътеки пред себе си? Минаваш като машина и дори не забелязваш бялата прелест и ако една снежинка не беше паднала на лицето ти дори нямаше да забележиш, че на вън вали сняг.
Ти не заслужаваш снега да те покрива с белотата си и да те прочисти. Снежинките тичат към теб, но те заобикалят бягат с писъци и не искат да се върнат. Вятъра минава през теб, но ти безчувствен не усещаш, а напротив изстудяваш го и той леден продължава на пред и покосява нечие сърце от студ.
Зимата - това си ти. Безпощадна, зла, студена, но така прекрасна, няма как да не спреш и да не я погледаш, да не й се насладиш. Замръзваш от студа, но не искаш да спираш, не искаш да се прибереш, искаш да усетиш всичко от първия ред и навярно ти се иска да се включиш в играта, но няма да издържиш. И накрая завесите падат и ти си покосен от студа, но все пак си изживял всичко. Танцувал си с вятъра, бил си снежинка... а може би не, защото не си го искал.